Читать «Татул» онлайн - страница 103

Иван крачеше към града завит с вехта качулка и се поусмихваше. Как майсторски я излъга, как хубаво й скрои тая работа със софийския адвокат. Тя за този пусти дял беше готова в пъкъла да го изпрати. Иван се усмихваше и от време на време загръщаше краищата на качулката, за да не му вее в лицето. Но вятърът пак пръскаше сняг в очите му и постоянно го блъскаше в гърба.

Той не се бави много в града, купи си половин топъл хляб, пъхна вътре парче халва и пое пак към селото. Но вкъщи се върна късно. И още щом влезе в стаята, старата го попита с очи. Но Иван само смигна неопределено и се обърна настрана.

— Булка — рече старата на Тошка, — иди донеси още някое дръвце, стана ми студено, пък и Ваню да се постопли малко.

И още щом Тошка затвори вратата след себе си, старата се наведе:

— Е, какво ти каза адвокатинът?

— Нищо не може да се направи — въздъхна престорено Иван и изви поглед настрана: — Ще си вземе, каза, всичко, каквото й се пада, такъв е, каза, законът. Най-хубаво е, каза, с добро да се разберете. Инак, каза, ще загубите.

— Ще загубим — проломоти старата и сви устни.

Иван я чакаше да каже още нещо, да се съгласи, че най-хубавото е с добро да се разберат. Но тя се наведе, постоя така малко, сетне дръпна вретеното и запреде пак. Колкото и да не разбираше от предене, Иван забеляза, че тъкмо три пъти тя навива и развива една и съща жичка. Веднъж вретеното се откъсна, тя пошари с ръка, без да погледне накъде се е търкулнало, изпъшка, измести се и го взе. Иван я гледаше и тежка жал притискаше сърцето му. И той дигна втренчения си поглед чак когато Тошка влезе в стаята с цял нарамник дърва. Иван постоя още малко, притиснат от тежки мисли, сетне се отмести до стената, смъкна се на рогозката и започна да събува, бавно замръзналите си цървули.

— Булка, свари му малко липов цвят — заръча старата. — Нека да се постопли, че я го какъв се е свил…

— Има ли захар, мамо?

Старата беше скрила една стиска, та се посмути:

— Ще видя… ще потърся… струва ми се, бях оставила нейде… — И тя се дигна тежко, като се подпря на ръце.

Половин ден старата живя с надежда, че ще могат да отърват имота си по законен път. Как щеше да й олекне, ако Иван беше казал: може. Но той не каза. И тя отново стисна устни, очите й отново се втренчиха студено и остро. Нямаше друго спасение, трябваше да се надява само на татула… И тя се пренесе пак в дъното на сандъка, затършува шишенцето със спасителната течност, вързопчето с дребните смъртоносни зрънца.

От лова ли беше, или от ходенето в града, но още на другия ден Иван започна да се кърши, да подсмърча и да се разтрива с палци по слепите очи. „Ще ми мине, ще ми мине“ — успокояваше се той. Но не мина. Легна той и двете жени пак се разтърчаха около него. Слагаха му и синап, и трици, наливаха го и с липов чай, старата взе паницата и му наточи вино. И чак когато излезе от избичката, си спомни, че черният пипер се е свършил. А нямаха нито един лев. Пък беше много студено, та нито една кокошка не лягаше в полозите. Старата постоянно обикаляше, гледаше ги как се гушат под салмичката и кълнеше: