Читать «Татул» онлайн - страница 102

— Много си подранил.

Иван му отвърна нещо, остави лопатата си и го поведе към обора.

— Ела тук на топло.

— Аслъ и работата ми не е за вкъщи — рече тихичко Васил и тръгна. Иван закрачи бързо, искаше майка му да ги не види. Но не можа да избърза. Тя ги гледаше вече от прозореца, клатеше глава и съскаше:

— Защо ли се е домъкнал този кафеджия?…

— Слушай — подхвана Васил още щом влязоха вътре. — Утре рано сме на яребици в Узундере. Ти ще вземеш един чувал слама и нещо за ядене, ще забереш Младена и през Продановата чешма право в колибата на Жаджиевата градина. Аз и Хачибързовчето ще вземем примки и ще минем през горната воденица. Марин Синтенев и малкото Вълюоловче ще заобиколят зад гробищата…

— Хубаво — кимна Иван. — Ами по кое време?

— Като се разсъмне. Само гледай да не ти се скъса чувалът — ухили се Васил.

— Нашите чували са здрави — отвърна Иван, като се мъчеше да бъде спокоен.

Иван поразчисти снега, завъртя се вкъщи около майка си и като останаха сами, рече съвсем случайно:

— Тая сутрин в горния край на селото налетели сума яребици… Гонели ги из дворищата…

— Те сега са като слепи — отвърна старата.

— Утре ще идем с батювия Димов Младена, дано хванем някое парче.

— Ами идете — рече старата. — Тейко ти, Бог да го прости, паднеше ли сняг, най-напред на яребици отиваше… Те по това време са много сладки…

— Ще взема един чувал слама да наръсим до примките — продължи Иван.

— Трябва да вземеш, без слама не може, едно парче няма да хванете. А като се насипе на по-тъничко, колкото да се подмамят, тогава тръгват и право в примките…

— Ами какво да нахвърляме по сламата, царевица или ченица?

— Какво да е — отвърна старата като опитна в този лов. — И по две-три зърна само пускайте, колкото да се поведат до примките…

28

На другия ден, след лова, Иван замина за града. Духаше силен вятър, прелиташе сняг, на места пътищата бяха затрупани с високи преспи, на места бяха изметени като с метла. Селото беше се притаило, по улиците рядко минаваха хора. Стъпките им скърцаха високо и остро, но кучетата, свити на кравай в салми и топли ъгълчета, не се обаждаха.

Когато Иван каза, че ще ходи в града, старата го стрелна:

— В този студ!… Не те пускам, никъде няма да ходиш…

— Ей сега ми казаха, че от София е дошъл един много голям адвокат, ще ида да се допитам до него за дела — пошушна й поверително той. — Дошъл само за два-три дни, имам там един познат, той ще ме заведе при него, няма и пари да ми вземе…

Старата омекна, шията й се удължи:

— Кога щял да си ходи?

— Знам ли? Може и днеска още да си замине… довечера…

— Много е студено, ама като си рекъл, иди, може да ти каже нещо, може да помогне…

Ей, на малка надежда, че ще могат да спасят имота със съд, посъживи за малко старата. Тя се почувствува като оздравяла от някоя страшна болест…