Читать «Златното божество» онлайн - страница 90

— Донесете ни — прекъсна го съдията — две купички с юфка, едно блюдо солени зеленчуци и голяма кана горещ чай. Това е всичко.

— Позволете ми да предложа на негово превъзходителство поне една малка чашка ликьор „Розова роса“ — възкликна поразеният съдържател. — Колкото да ви се отвори апетитът.

— Благодаря ви, апетитът ми е чудесен — каза съдията. Когато съдържателят предаде скромната поръчка на един от келнерите, Ди продължи: — Бо Кай често ли посещаваше този ресторант?

— Ах! — възкликна съдържателят. — Веднага разбрах, че е подъл разбойник. Винаги когато идваше, забелязвах този негов лукав поглед и начина, по който бъркаше в ръкава си… все едно се канеше да извади оттам кинжал. Когато тази сутрин чух, че са разлепени обяви за издирването му, си рекох: „Отдавна трябваше да кажа на негово превъзходителство.“

— Жалко, че не сте го направили навреме — сухо отбеляза съдията. Той разпозна в съдържателя типа досадни свидетели, които нямат капка наблюдателност, но въображение притежават в излишък. — Пратете тук главния келнер.

Главният келнер се оказа мъж с хитро лице.

— Трябва да ви кажа, господарю — започна той, — че никога не съм допускал Бо Кай да е престъпник. А в нашия занаят човек се научава да преценява посетителите. Правеше впечатление на образован и изискан човек и си оставаше такъв, колкото и да беше пил. Винаги беше учтив с келнерите, но никога до такава степен, че да фамилиарничи с тях. А веднъж дочух настоятеля на класическото училище, което са намира близо до храма на Конфуций, да се произнася за великолепните качества на неговата поезия.

— Често ли ядеше, или пиеше тук с компания? — попита съдията.

— Не, господарю, през десетината дни, откакто идваше тук редовно, се хранеше или сам, или с приятеля си Ким Сан. И двамата господа много обичаха да се шегуват помежду си. А извитите вежди на господин Бо Кай придаваха на лицето му такова весело изражение. Понякога обаче забелязвах, че очите му съвсем не са толкова весели. Някак не се връзваха с веждите. Тогава си задавах въпроса, дали не носи маска. Но после той пак започваше да се смее и аз разбирах, че съм се излъгал.

Съдията Ди му благодари и набързо привърши с юфката си. Плати сметката въпреки енергичните протести на съдържателя, даде богат бакшиш на келнерите и напусна ресторанта. На улицата каза на сержант Хун:

— Този келнер е наблюдателен мъж. Опасявам се да не би Бо Кай наистина да е носел маска. Спомняш ли си, че когато срещнал госпожица Цао и не бил принуден да играе ролята си, й е направил впечатление на човек с властна осанка? Сигурно той е главният ни противник, главатарят, който стои зад всичко това. И сега трябва да се простим с всяка надежда, че нашите хора ще го заловят, защото той дори няма нужда да се крие. Просто сменя маската си и никой не може да го разпознае. Колко жалко, че никога не съм го виждал!

Хун не чу последните думи на съдията. Той напрегнато се вслушваше в звуците, долитащи откъм улицата, на която се намираше Храмът на бога на града. Свиреха флейти и цимбали.