Читать «Златното божество» онлайн - страница 89

— Брат Цяо му видя сметката! — провикна се към съдията Ма Жун. — Селяните ни заведоха до горската пътека в подножието на планинския склон, откъдето обикновено минавал. Вързахме едно агне за примамка и се скрихме в храстите така, че вятърът да духа срещу нас. Голямо чакане падна. Звярът се появи чак следобед. Приближи се към агнето, но не се хвърли върху него. Сигурно бе подушил опасността. Лежа там, сгушен в тревата, повече от половин час. Господи, какво чакане му ударихме! Агнето блееше, та се късаше, а брат Цяо пълзешком се промъкваше все по-близо и по-близо до тигъра със зареден арбалет. Помислих си, че ако тигърът скочи в този момент, ще кацне точно на главата му. Аз и двама други ловци се опитахме да заобиколим отзад пълзешком с тризъбци в ръка. Онова чудовище скочи изведнъж. Видях само, че нещо се стрелна във въздуха. Обаче брат Цяо го улучи право в хълбока, точно зад дясната предна лапа. Велики небеса, три четвърти от стрелата се беше забила в тялото му!

Цяо Тай се засмя щастливо. Сочейки бялото петно върху огромната дясна предна лапа на тигъра, той каза:

— Това трябва да е същият тигър, който видяхме оня ден на отсрещния бряг на притока. Мисля, че тогава малко прибързах с изводите си. И все пак чудно ми е как този звяр се е озовал там.

— Няма смисъл да си блъскаме главите със свръхестествени загадки, когато сме затънали до гуша в естествени — каза съдията. — Моите поздравления за улова!

— Сега ще го одерем — каза Ма Жун. — После ще поделим месото между селяните. Те дават от него на децата си, за да станат силни. Когато обработим кожата, ваше превъзходителство, ще ви я подарим за креслото в библиотеката като скромен израз на нашето почитание.

Съдията Ди му благодари, после тръгна със сержант Хун към главния вход. Прииждаха групи развълнувани хора, нетърпеливи да видят убития тигър и човека, който му бе видял сметката.

— Аз нещо се поуспах — каза съдията. — Вече наближава часът за вечеря. Хайде да идем заедно в оня ресторант, дето нашите двама юнаци срещнали за пръв път Бо Кай, и да вечеряме там за разнообразие. Хем ще можем да чуем какво приказват хората за Бо Кай. Ще вървим пеша. Току-виж свежият вечерен въздух издухал паяжините от главата ми.

Двамата тръгнаха по многолюдните улици в южна посока и без затруднения намериха ресторанта. На горния етаж собственикът излезе да ги посрещне. Кръглото му лице беше се разляло в угодническа усмивка. Задържа ги достатъчно дълго, за да могат останалите посетители да видят какъв изтъкнат гост приема, после почтително ги отведе до едно разкошно обзаведено сепаре и ги попита какво да им предложи от скромната си кухня:

— Няколко яйца от пъдпъдък, пълнени лангусти, резенчета печено свинско, солена риба, пушена шунка, парченца студено пиле… Това за начало, а след това…