Читать «Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда» онлайн - страница 6

 Достатъчно. Стига толкова!

Стана бързо, започна да събира скиците от стените, от таблото, пускаше ги на пода. Ще ги изкара навън, ще ги

изхвърли. Ще ги изгори. Ще ги махне от къщата си, от главата си.

После ще излезе и тя, ще замине някъде, където и да е. От години не беше ходила никъде. Някъде на топло, каза си, докато се опитваше неистово да се отърве от сънищата си. На някой плаж.

Чу как дъхът й се учести, видя как пръстите й затрепе­риха. Усещайки, че всеки момент може да припадне, седна на пода между скиците - слаба жена, чието тегло се бе стопило заради сънищата. Русата й коса бе прибрана в обичайния разрошен кок, върху ясносините й очи бе лег­нала сянка.

Взря се в ръцете си. В тях имаше талант. Винаги го бе имала, винаги щеше да е благодарна за този дар. Но тя притежаваше и други дарове, за които не бе толкова бла­годарна.

В съня той я бе помолил да се вгледа във виденията си. Почти през целия си живот тя се бе старала с всички сили да не обръща внимание на вродените си ясновидски спо­собности.

Да, да се скрие от самата себе си, точно както бе казал той.

Ако се отвореше към ясновидството си, ако го приеме­ше, щеше да изпитва болка и мъка. И да знае какво ще се случи.

Притвори очи.

Ще разчисти ателието - ще си даде време. Ще събере всички скици и ще им направи опис. Няма да ги изгори, разбира се, че няма. Преди в нея бе говорил страхът.

Ще ги опише и ще замине някъде. Ще се махне от къщи за седмица-две - да помисли и да реши.

Клекна на пода и се зае да събира скиците, да ги под­режда по своя си начин. Жената с очите на вълчица, мъжът с меча - скици на хората от сънищата й, нарисувани заед­но.

Морски и други пейзажи, палат, който блести на един хълм, каменен кръг.

Тя постави върху купчината една от дузината скици на мъжа, когото бе сънувала току-що, посегна за друга.

И вече знаеше.

Беше нарисувала сърповидния остров от различни ъгли, а този показваше отвесни скали, вълнисти хълмове, обрас­ли с дървета. Показваше как островът се носи в морето, окъпан от слънчева светлина. Нагъсто построени къщи образуваха град, в далечината се виждаше пейзаж, проря- зан от планини.

Докато изучаваше нарисуваната с молив скица, тя по- лека-лека придоби цвят и оживя. Обилна зеленина в хиля­ди нюанси - от бледо до изумруденозелено. Много синьо: тъмно, наситено или разпенено заради вълните. Имаше и плаващи лодки, фигури, гмуркащи се от високи скали, за да плуват и да се забавляват в морето.

Виждаше се и носът, на който Саша беше застанала с мъжа, когато се разрази бурята.

Добре тогава, ще отида, реши изведнъж. Зачуди се дали се предава, или се изправя срещу страховете си. Но щеше да отиде да огледа мястото.

Това или щеше да сложи край на сънищата, или да ги съживи, както бе оживяла рисунката в ръцете й.

Тя отиде до малкото си писалище, отвори лаптопа. И си запази полет за Корфу.

Даде си само два дни за приготвяне на багажа, органи­зиране на подробностите и почистване на къщата, за да не може да промени решението си. Спа в самолета, без съни­ща, благодарна за отмората. И все пак пътуването в такси­то от летището до избрания хотел в близост до Стария град премина като в мъгла. Объркана, тя се регистрира, като полагаше усилия да се усмихва, да проведе очаквания учтив разговор с рецепционистката, с веселото пиколо с веселите очи и силен акцент, докато двамата се изкачваха с тесния асансьор до нейната стая.