Читать «Вълчи светове» онлайн - страница 38

Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.

— Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.

На това Стен не можеше да възрази.

— Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.

— Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.

Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.

— Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.

— Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.

После поклати грамадната си глава и въздъхна.

— Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.

— Искаш да кажеш, че използвате само яничари? — попита Стен.

Одо се намръщи и масивното му чело се набръчка. После изръмжа сърдито:

— Кълна се в ледения гъз на баща си! Че кой друг да използваме? Казах ти, ние сме много цивилизован народ. Почти сме били забравили благословията преди да се появят янците с тяхното скапано „Да бъде.“ Но когато избиха цяла търговска колония, си я спомнихме. И още как си я спомнихме!

Изпи рога до дъно и го напълни отново.

— Този скапаняк, когото току-що убихме, беше един от петнайсетимата пленници. Истинско съкровище. Разделихме си ги между корабите. И един по един ги използвахме за благословията. Сега трябва да ти призная малкия си повод за съжаление. Този беше последният.

Стен го разбираше много добре. Затова каза:

— Мисля, че мога да ви реша проблема.

Капитанът се оригна и избута настрана каната със стрегг.

— А сега, друже мой, да обсъдим нашата работа. Вече сме на три дни от Ястребов трън. Флотът ми е на твое разположение. Какви са ти заповедите след като кацнем на планетата?

— Изчакваме — каза Стен.

— Колко дълго?

— Смятам, че кредитите, които вече ви дадох, ще ви задържат достатъчно.

Бхорът вдигна ръка да възрази.

— Не ме разбирай погрешно, полковник. Не ви искам повече… — Потърка палец в косматия си показалец във вселенския жест за искане на пари. — Просто съм нетърпелив да се захвана с работата.

Стен сви рамене.

— Най-много един цикъл.

— След което почваме да трепем яничари? — попита Одо.

— След което почваме да трепем яничари.

Одо отново награби стрегга.

— Кълна се в майчината си брада, харесваш ми.

И напълни роговете до ръба.

Изборът на бхорите за съюзници беше мъдър ход. Ако изобщо имаше същества, отличаващи се със свирепа вярност, още по-свирепа омраза и способност да преследват една-единствена скапана цел, която непрекъснато да е пред очите им, то това бяха те. Бяха единственият местен народ в звездния куп, аборигените на една покрита с глетчери планета, леден свят, пъпчасал с хиляда вулканични острова, покрити с гъста мъгла и зеленина.