Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 599

— А защо Залтаис не можеше да бъде убит? — попита Миранда.

Накор се усмихна.

— Не можеш да убиеш един сън, Миранда. Дори да е зъл сън. Можеш само да го върнеш откъдето е дошъл.

Томас опря замислено пръст на устните си.

— Тоя сън ми се стори доста конкретен.

— О — каза Накор, — сънищата на боговете са реалност.

— Трябва да тръгваме — заяви Пъг.

— Къде? — попита Миранда. — Връщаме се на острова ли?

— Не — каза Накор. — Трябва да кажем на принца, че вражеското пълководство е мъртво.

— Значи в Крондор — каза Пъг.

— Само още нещо обаче — каза Миранда.

— Какво? — попита Накор.

— Преди известно време спомена, че онзи демон Джакан е заместил майка ми начело на онази армия, но така и не каза какво е станало с нея.

— Майка ти е мъртва — отвърна Накор.

— Сигурен ли си? — попита Миранда.

Накор кимна.

— Напълно.

Пъг се надигна, но краката му още трепереха. Томас каза:

— Риана ще ме върне в Елвандар.

Пъг прегърна стария си приятел:

— Отново си казваме довиждане.

— И отново ще се срещнем — отговори Томас.

— Бъди жив и здрав, приятелю — каза Пъг.

— И вие тримата — също — каза Томас.

Качи се на драконовия гръб и Риана подскочи към небето. Два тласъка на мощните криле и тя се издигна на запад и пое дългия си път към Елвандар.

— Ще можеш ли да ни пренесеш и тримата в Крондор? — попита Пъг.

— Ще се справя — каза Миранда. Хвана ги за ръце, затвори очи и реалността около тях се замъгли.

Появиха се в голямата зала на двореца в Крондор тъкмо когато бойните рогове възвестиха настъплението на резервите към главната порта.

Густаф каза:

— Ако не можеш да се шмугнеш през портата и да я отключиш…

— Я събаряш — довърши Даш.

Чуха тътен и таранът се затъркаля по пътя към главната порта. Пътят към града от изток представляваше дълъг наклон заради многото хълмове, а овенът беше огромен, направен от пет дървета, стегнати с яки въжета. От двете му страни яздеха конници с насочващи въжета и когато стигнаха последната отсечка от пътя преди портата, пуснаха въжетата и завиха.

Таранът набра скорост. Даш инстинктивно се хвана за камъните на стената в очакване на сблъсъка.

И изведнъж някой се изправи между Густаф и Даш и протегна ръка над стената. Мълнията, излязла от ръката, се изстреля напред, Даш се обърна и видя, че до него е застанал прадядо му.

— Стига! — извика Пъг гневно и таранът долу се пръсна на хиляди пламтящи отломки.

Каквото и да бяха очаквали кешийците, не беше точно тази чародейска проява. Щурмът им, пресметнат да съвпадне с удара на тарана по портата, заяде, след като конниците изведнъж се озоваха пред крепката висока стена, по която стояха готови да ги поразят стрелци, вместо пред зейнала порта, през която да се втурнат.

Дръпнаха юздите и закръжиха объркани, а бойците по стената пуснаха бараж от стрели. Пъг извика: „Не!“, размаха ръце и отпрати знойна вълна, която превърна стрелите в горящи клечки и те западаха далече от целта си. После се обърна към Даш и рече: