Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 590

— Никога няма да служа на това същество.

— Първо ще те накара да се усъмниш в способностите си. После ще те накара да се усъмниш в предназначението си. После ще те накара да се усъмниш къде е мястото ти във вселената. Накрая ще те убеди къде ти е мястото!

Самопровъзгласилият се Ангел на Ада каза:

— Много говориш, старче!

И прибра черните валма, с които беше ударил Пъг, и насочи ръката си към Накор. Лумна ослепителна, нажежена до бяло мълния. Накор отскочи встрани и тя прелетя през залата и изхвърча през вратата.

Томас скочи и замахна с меча да удари съществото по тила. Залтаис се дръпна и острието го перна по лицето. Той залитна назад и нададе писък, пълен с гняв и болка. От челото до брадичката му зейна червен прорез. Мускулите под кожата сякаш запулсираха навън, цепнатината на лицето му се ушири и потече надолу по гърлото, към гърдите и корема, и съществото нададе нечовешки звук.

Звукът беше толкова пронизителен, че Пъг имаше чувството, че зъбите му всеки момент ще затракат. Той видя как червената резка се удължава и разцепва Залтаис от челото до скута. Като отваряща се бобова шлюпка, кожата и крилете на Залтаис се смъкнаха.

Съществото, което се появи от черупката, приличаше на гигантска богомолка с черно хитиново покритие и големи прозрачни криле.

— И това не е истинската му форма, както и предишната! — викна Накор. — Не можете да го убиете. Можете само да го задържите. Задръжте го и го върнете в онази яма вън.

— А, това няма да стане — каза нещото, в което се бе превърнал Залтаис. Забръмча гневно, крилете му запърхаха и то литна от подиума. Томас отново замахна с меча и раздра едно от крилете.

Залтаис рухна върху каменния под, а Накор се надигна и заотстъпва. Миранда тръгна напред и зареди заклинание. Пъг също пробва със заклинание.

Накор бързо заобиколи схватката в центъра на залата. Не искаше да се меси. Погледна генерал Фадавах — той си беше извадил меча, сякаш се канеше да се включи в боя на страната на адския си слуга. Другият мъж се беше присвил до трона. Накор приближи към тях, стиснал тоягата си, в случай че му се наложи да се защити.

Заклинанията на Миранда и Пъг подействаха почти едновременно. Около насекомото се материализираха червени ленти и се залепиха здраво по тялото му. То зацвърка в гняв и ужас. След това се прояви заклинанието на Пъг, сияние от бяла светлина, от която крайниците на Залтаис изтръпнаха. Насекомото се загърчи по камъните.

— Бързо! — извика Накор. — Отнесете го при ямата и го хвърлете вътре. После я запечатайте.

— Как? — попита Миранда.

— Както се сетите. — Обърна се към Фадавах и приятеля му и каза: — Аз ще се погрижа за тия двамата.

Томас надигна плененото същество, а Пъг се озърна през рамо към Накор.

— Хайде! — подкани го Миранда.

Накор пристъпи към Фадавах с тоягата напред. Генералът стоеше с вдигнат меч.

— Не ми трябват демони от ада, за да надвия един стар глупак като тебе — озъби се пълководецът на нашественическата армия. — Убивал съм и по-добри бойци още като младеж.

— Несъмнено — отвърна Накор. — Но ще видиш, че колкото и да съм несъвършен, все пак съм труден за убиване. — Погледна мъжа до Фадавах. — Питай приятеля си, той знае.