Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 582

— Той не е луд — каза Накор. — Само е решителен. Ако беше луд, щеше да събори стените.

Сградата беше с форма на гигантски квадрат, с два реда седалки, вградени в стените. Имаше две врати: едната, през която влязоха, и още една, срещу нея.

В средата на помещението пред тях зееше квадратна яма, а дълбоко долу се виждаше червено сияние. Над ямата висеше метална платформа.

— Богове! — възкликна Миранда. — Каква воня.

— Вижте — извика Накор и посочи пода.

Пред всяка седалка лежеше по едно тяло. Бяха воини, мъже с белези по лицата, и всички бяха с отворени уста и изцъклени очи, сякаш бяха издъхнали с писъци на ужас.

Накор притича до ръба на ямата, надникна вътре и бързо се отдръпна.

— Долу има нещо.

Пъг погледна висящата платформа и каза:

— С това като че ли се слиза надолу.

Миранда посочи съсирената кръв по платформата и добави:

— И после се качва нагоре.

— Онова, което предизвика снощната некромантика, е долу — каза Томас.

— Не, то е само инструмент, като всички тези мъртви глупаци — каза Накор.

— Къде е Фадавах? — попита Миранда.

— В града, мисля — каза Накор. — Сигурно в цитаделата на барона.

От дъното на ямата отекна странен пронизителен звук и Пъг настръхна.

— Не можем да оставим това тук.

— Винаги можем да се върнем — каза Накор.

— Добре — съгласи се Миранда. — Да напускаме това ужасно място.

Пристъпи до затворената врата срещу тази, през която бяха влезли, и я отвори широко.

И щом го направи, видяха войниците, строени срещу тях, с вдигнати в плътна стена щитове и насочени лъкове, и конница зад тях.

В мига, в който го осъзнаха, чуха заповедта и лъкометците стреляха.

Даш изруга.

— Имаме дванайсет, най-много осемнайсет часа да изкореним останалите внедрени, иначе има опасност от пробив.

Томас Колхърн, скуайър в двора на херцог Руфио, се беше възстановил достатъчно от отровата, за да може да служи; Даш го бе назначил за капитан.

— Какво значение има това? — попита той. — Богове! Не видя ли армията пред портата?

— Никога ли досега не си се сражавал? — попита Даш.

— Не — отвърна младежът. Беше почти на годините на Даш.

— Ако стените останат непокътнати, онези отвън трябва да докарат десет души срещу всеки от нашите по бойниците. Би трябвало да ги задържим няколко дни, може би седмица, и ако брат ми е толкова умен, колкото го знам, помощта от порт Викор през това време трябва да пристигне. Но ако някоя банда кешийски главорези се изсипе в града, тази битка е свършила преди да е почнала.

Седяха в заседателната зала на принца. Даш се обърна към Маки.

— Съобщи на момчетата в затвора. Искам полицаите да пораздушат из улиците.

— За улиците добре — каза Маки. — Но под тях?

— За това ще се погрижа аз — каза Даш.

Даш се шмугна през една врата и в гърлото му се опря острие на кама.

— Махни това — изсъска той.

— Шериф Пале! — възкликна щастливо Трина. — Щеше да ми е много неприятно, ако те бях убила.

— На мен още повече — каза Даш. — Как е той?

Тя посочи с глава към ъгъла, където се бяха свили двайсетина крадци. Замириса му на кафе и храна.