Читать «Убийството с нарцисите» онлайн - страница 2

Приближи се бавно до нея и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно се дръпна и Лайн се засмя.

— Какво ще кажете?

Момичето се обърна към него с искрящи очи.

— Ще кажа, че предпочитам да съм жена на някой отруден човечец с чисти помисли, отколкото да се свържа с тип като вас! Нямате никакво право да ме обиждате единствено защото съм на работа при вас, само един негодник ще ми предложи такова нещо.

Морав от гняв, Лайн кресна:

— Знаете ли с кого говорите?

— Говоря с Торнтън Лайн — рече задъхана тя, — известен като собственик на универсалния магазин „Лайн“, работодател на Одет Райдър, която получава от него три лири седмично…

Дъхът му секна от ярост.

— Мерете си думите! — изсъска той.

— Говоря с мъж, който с живота си петни самото понятие „човек“ — поде бързо момичето. — Мъж, който в нищо не е искрен, който живее благодарение на ума и името на баща си, с парите, които трупа от къртовския труд на по-свестни от него хора. Не ме е страх от вас — отсече с ненавист младата жена, когато Лайн пристъпи към нея. — О, зная, че няма повече да работя за вас, напускам още довечера. В Лондон има други места, където уважават почтеността, а такива като вас получават каквото заслужават!

Мъжът беше оскърбен, унизен, едва ли не смазан от презрението й. Бе загубил дар-слово, само поклати глава, посочи с треперещи пръсти вратата и прошепна:

— Марш оттук!

Одет Райдър излезе от стаята, но той не помръдна. След малко обаче отиде до прозореца, погледна надолу към салона и видя как стройната девойка си проправя път през тълпата купувачи и продавачи и изкачва трите стъпала — към канцеларията на главния касиер.

— Ще ми платиш за това, малка глупачке! — промърмори Лайн.

Беше наранен така дълбоко, че никога нямаше да й прости. Син на богаташ, Торнтън Лайн бе живял съвсем безгрижно. Не отиде в привилегировано частно училище, изпратиха го в колеж, където бе заобиколен от безочливи като него фукльовци и никой не го критикуваше за нищо.

Облиза пресъхналите си устни, отиде до бюрото и натисна звънеца. След малко се появи секретарката, която нарочно беше отпратил.

— Дойде ли господин Тарлинг? — попита Лайн.

— Да, сър, в заседателната зала е. Чака вече четвърт час.

Той кимна.

— Благодаря.

— Да му кажа ли…

— Аз ще отида при него — рече Лайн.

Извади от златната табакера цигара, драсна клечка кибрит и я запали. Беше изнервен, ръцете му трепереха, но бурята в сърцето му започна да се уталожва под влиянието на едно хрумване. Тарлинг! Как не се бе сетил досега! Тарлинг с неговата изобретателност и прословутия му невероятен ум. Не го познаваше, но той му се падаше и роднина и стига да му платеше добре, щеше да му направи услугата.

Тръгна с бързи стъпки по коридора, който свързваше кабинета му със заседателната зала, и все още бесен, влезе в просторното помещение.

Човекът, който се обърна да го поздрави, можеше да е и на двайсет и седем, и на трийсет и седем години. Беше висок, но не и едър. Лицето му беше много мургаво, а сините очи, извърнати към Лайн, бяха зорки и безстрастни. Това бе първото впечатление на търговеца.