Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 208

— Стар род. Повечето хора не могат да проследят семейството си толкова далеч, нито пък имат фамилен дом от толкова поколения.

— Истина е. Но знаеш ли какво липсва?

— Суфражетка, плеймейтка, рок звезда?

Илай се разсмя.

— Имаме няколко суфражетки. Не съм попадал на представители на останалите видове. Липсва Зестрата на Есмералда. Споменава се заедно с „Калипсо“, корабокрушението и някои спекулации около Брум — дали наистина е оживял той, или оцелелият е бил прост моряк. Има и спекулации около съкровището — то дали е оцеляло? Но и в двете най-задълбочени и смислени истории, с които се запознах, по-скоро се предполага, че не е.

— Това не означава, че са прави. Предпочитам да вярвам, че е оцеляло, точно както и че по-младият брат и учителката са стигнали на запад, започнали са да обработват земя и да правят бебета.

— Удавили са се, каруцата им потънала, докато прекосявали реката.

— Засели са царевица и са имали осем деца. Убедена съм в това.

— Добре. — Илай реши, че е все едно, и без това бяха мъртви от твърде много време. — Що се отнася до съкровището, отново се зачудих с каква информация разполага Съскайнд, която аз не притежавам. Кое го прави толкова сигурен, че да рискува така много, та чак и да убива? Или всичко това е просто глупост?

— Какво имаш предвид?

— Ами ако това няма нищо общо с някакво отдавна изчезнало съкровище? Автоматично прегърнах тази идея. Някой копае в мазето. Какво друго би могло да бъде?

— Именно, Илай. — Озадачена, Абра се обърна и го изгледа. — Какво друго да е?

— Не знам. Нищо от това, което открих, не ме навежда на друга мисъл. Но ако трябва да бъда честен, нищо от откритото не сочи към съкровището. — Мисля, че онзи просто е чалдисан до невменяемост.

— Това те притеснява.

— Напълно си права, притеснява ме. Не можеш да спориш с лудостта. Не можеш да я предвидиш. Не можеш и да я плануваш.

— Тук няма да се съглася.

— Добре. И?

— Не казвам, че не е побъркан. Мисля, че всеки, който отнема живот, освен за да защити себе си или друг, е побъркан. Обаче знаеш, доказано е, че двамата с Линдзи са имали връзка.

— Да. Да — повтори той. — А тя не би се забъркала с луд. Не и с очевидно луд. Но хората могат да прикриват природата си.

— Така ли мислиш? Аз не мога, не и за дълго. Мисля, че си личи какви сме. Не само от действията ни, но и по лицата, в очите. Той се е занимавал с това повече от година и половина, даже вече почти две години, доколкото знаем. Сближил се е с Линдзи, придумал я е да дойдат в Уиски Бийч, въпреки че мястото не й е харесвало, значи вероятно има някакъв чар. Освен това се е оправял със съпругата си, с децата, с работата си. Побъркан — да, но не и чалдисан до невменяемост. Невменяемите въобще не могат да се контролират. Той обаче още се държи.

— И побъркан си е достатъчно зле.

Докато си пробиваха път през трафика в Бостън, Илай отново се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Мене ме няма в колата, Илай. Забрави това. Мисля, че първо трябва да минем през къщата й. Ако там няма кола, можем да проверим в работата й. Не работи на пълен ден, така че всичко е на късмет. Толкова много енергия има в големия град! За ден-два ми харесва, но после искам да се махна.