Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 11
Нора Робъртс
Нямаше вече нужда от такъв персонал, не беше и необходимо третият етаж да се поддържа мебелиран и дори да се отоплява. Практичната му баба го бе затворила преди години.
Може би някой ден този, който се заемеше с къщата, щеше да възстанови помещението, да разкара всички онези призрачни покривала, да върне топлината и светлината.
Но сега всичко тук беше празно и студено като него самия.
Отново слезе долу и продължи да се разхожда.
Откри още промени.
Баба му беше преустроила една от спалните на втория етаж в нещо като кабинет и дневна. Студио може би. Завършено с настолен компютър върху гигантско старинно бюро, фотьойл за четене, който би могъл да служи и като диван за следобедна дрямка. И още от картините й — разцъфтели розови божури, които се изсипваха от кобалтовосиня ваза, и ефирна мъгла над оформените от вятъра дюни.
И гледката, разбира се, разпростряла се като отрупана маса пред изгладняла душа.
Отиде до бюрото и издърпа бележката, залепена на монитора.
„Пиши тук. И защо още не си започнал?“
Съобщението е предадено от Абра
Намръщи се за миг на бележката, без да е сигурен дали е доволен, задето баба му използва съседката, за да му предава нарежданията си. След това, все още с листчето в ръка, огледа стаята, прозорците, дори малката баня и килера, в който сега имаше канцеларски принадлежности заедно с чаршафи, одеяла и възглавници. Което го наведе на извода, че диванът е разтегателен.
Пак тази практичност. В къщата имаше дванайсет, а може би и повече спални — не можеше да се сети, но защо да се хаби място, щом може да се използва едно помещение за няколко цели?
Поклати глава пред малкия хладилен шкаф със стъклена врата, зареден с бутилирана вода и с единственото му греховно удоволствие още от колежа, „Маунтин Дю“.
„Пиши тук.“
Призна, че мястото е добро, а мисълта да седне и да пише го влечеше много повече от подреждането на багажа му.
— Добре де — измърмори. — Така да бъде.
Отиде до спалнята си и извади чантата с лаптопа. Избута клавиатурата и монитора вляво, освобождавайки място за себе си. И тъй като бездруго му беше подръка — какво пък, дявол да го вземе — извади студена бутилка „Маунтин Дю“. Включи лаптопа и постави флаш паметта.
— Добре — каза отново. — Докъде бяхме стигнали?
Отвори бутилката, изпуфтя, когато файлът му се отвори, и започна да го преглежда. И щом се зачете в написаното, потъна в него.
Избяга.
Още от колежа писането му беше хоби — интерес, който обичаше да задоволява. А и беше получил причина да се гордее, когато продаде няколко разказа.
През изминалата година и половина — когато животът му започна да се разпада — откри, че писането му предлага по-добра терапия, по-успокоено съзнание, отколкото цял час при психоаналитик.
Можеше да избяга в създадения от него свят, който — в някаква степен поне — успяваше да контролира. А странното бе, че тогава се чувстваше по-истински, отколкото в реалността.
Това, което пишеше, най-вече се основаваше на опита му. Създаването на съдебни трилъри — първоначално разкази, а сега и този плашещо съблазнителен опит за роман — му предостави възможността да се заиграва със закона, да го използва или да злоупотребява с него в зависимост от персонажа. Можеше да сътворява дилеми, разрешения, да се движи по тясната хлъзгава и постоянно криволичеща пътечка между закона и правосъдието.