Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 10

Никога не си бе представял, че ще се лута из тези стаи като призрак, опитващ се да долови ехото на онези гласове или избелелите изображения на по-добрите времена.

Когато отиде в стаята на баба си, забеляза, че макар да бе направила някои промени — картината, покривката на леглото — почти всичко друго си беше както преди.

Огромният балдахин, под който се бе родил баща му поради преждевременно започнали родилни болки и снежна виелица. Снимката на баба му и дядо му, млади, изпълнени с живот и красиви в сватбения си ден преди половин век, още си стоеше в блестящата сребърна рамка върху бюрото. Гледката от прозорците към морето, пясъкът, извитата линия на скалистия бряг — всичко това сякаш бе вечно.

Внезапно в ума му проблесна спомен от лятна нощ, от яростна лятна буря. Трясък на мълнии, пронизващи светкавици. И той и сестра му, гостуващи за седмица в Блъф Хаус, ужасено бягат да се скрият в леглото на баба и дядо.

На колко беше тогава? На пет, може би на шест? Но споменът беше ясен, все едно го гледаше през кристалночист окуляр. Светкавиците зад прозорците, прекрасното гигантско легло, на което трябваше да се покатери. Чу дядо си — не беше ли странно точно в този миг да си даде сметка как баща му е взел да прилича на дядо му на същата възраст? — да се смее, докато изтегляше ужасената Триша в леглото.

Онази вечер си направиха див купон! Беше като рок концерт в рая.

Споменът избледня, но Илай се почувства по-спокоен.

Отиде до вратата на верандата, отключи и пристъпи навън, на вятъра и студа.

Вълните се блъскаха и кипяха от силния неспиращ вятър, който носеше мириса на сняг. На ръба на носа, в най-отдалечения му край, белият като в булчинска премяна фар се издигаше над острите скали. Още по-навътре в Атлантика видя точица — кораб, борещ се с неуморните води.

Къде ли отиваше? И какъв ли товар носеше?

Навремето играеха игра… „А“ за ананас. Заминава за Армения, каза си Илай, и носи артишок.

За пръв път от много време, докато присвиваше рамене срещу хапещия студ, той се усмихна.

За Бимини с бабуини. За Кайро с кокосови орехи. За Дания с дини, мислеше си, докато петънцето изчезна.

Остана още малко навън, преди да се прибере на топло.

Трябваше да прави нещо. Да излезе и да си вземе багажа. Да го подреди, да се установи.

Може би по-късно.

Излезе от стаята и тръгна към третия етаж, където някога — преди да се роди — се бяха намирали помещенията на прислугата.

Сега беше склад, пълен с покрити като призраци мебели, ракли, кутии — повечето на открито, докато стаичките, в които слугините и готвачите са спали, стояха празни. Приближи се безцелно до остъкления еркер, който гледаше към морските вълни.

Стаята на иконома. Или пък на управителя. Не можеше да се сети точно чия беше, но който и да бе спал там, бе придавал на мястото особена важност — то се намираше точно срещу частния вход и верандата.