Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 9

„Хапни поне от кекса“ — горчиво продължаваше гласът зад стената и отново — тишина. Обаче нерядко се случваше нещо ужасно: изведнъж, най-неочаквано, отекваше друг глас, писклив и прегракнал, и вратата изтрещяваше като от ураганен вятър. Тогава той скачаше, втурваше се в трапезарията, хванал в ръка перодръжката като стрела. Жена му с треперещи ръце вземаше от покривката преобърнатата чаша, чинийката, оглеждаше ги за пукнатини. „Разпитвах го за училището — споделяше тя, без да поглежда мъжа си, — той не искаше да отговаря, а после ето… като бесен…“ И двамата се ослушваха. Французойката си бе заминала есента за Париж и сега вече никой не знаеше какво прави там, в стаята си. Тапетите в нея бяха бели, отгоре със светлосиня ивица, по която бяха изрисувани сиви гъсоци и червеникави кутрета. Гъсокът нападаше кутрето и отново същото, трийсет и седем пъти около цялата стая. На етажерката бе поставен глобус и препарирана катеричка, купена някога по Връбница. Под диплите на креслото надничаше зелен локомотив. Хубава стая беше, светла. Весели тапети, весели вещи.

Имаше и книги. Книги, написани от бащата, със златночервени релефни корици, с ръкописен надпис на първата страница: „Горещо се надявам, че моят син винаги ще се отнася към животните и към хората както Антоша“ — и голяма удивителна. Или: „Написах тази книга, като мислех за твоето бъдеще, сине мой.“ Тези надписи предизвикваха у него неясен срам заради баща му, а самите книги бяха толкова скучни, колкото „Слепият музикант“ или „Фрегатата «Палада»“. Големият том на Пушкин с портрет на къдраво момче с дебели устни не се разтваряше никога. За сметка на това имаше две книги — и двете подарени от леля му, — които той обикна за цял живот, държеше ги в паметта си като под увеличително стъкло и толкова страстно ги бе изживял, че двайсет години по-късно, когато ги прочете наново, видя в тях само сух преразказ, съкратено издание, сякаш те бяха изостанали от неповторимия, безсмъртен образ, останал у него. Но не жажда за далечни скиталчества го подтикваше да следва Филеас Фог по петите и не детинска склонност към тайнствени приключения го влечеше в дома на Бейкър Стрийт, където, инжектирал си кокаин, мечтателно свиреше на цигулка дългунестият детектив с орлов профил. Чак доста по-късно си обясни сам с какво толкова го бяха вълнували тези две книги с правилно и безмилостно развиващия се орнамент — Филеас, манекенът с цилиндър, извършваше сложния си изящен път с оправдани жертви ту на слон, купен за милион, ту на кораб, който се налагаше наполовина да бъде изгорен за гориво; и Шерлок, придаващ на логиката обаянието на блян, Шерлок, изготвил монография за пепелта на всички видове пури и промъкващ се с тази пепел като с талисман през кристалния лабиринт на възможните дедукции към единствения бляскав извод. Фокусникът, поканен от родителите му по Коледа, по някакъв начин за известно време сля у себе си; Фог и Холмс и странната наслада, изпитана от него през този ден, заличи всичко неприятно, свързано с номерата на фокусника. Тъй като молбите, предпазливите редки молби „покани другарите си от училището“, не дадоха резултат, бащата Лужин, сигурен, че това ще е хем весело, хем полезно, се обърна към двама свои познати, чиито синове учеха в същото училище, освен това покани децата на свой далечен роднина, две кротки дундести момчета и бледо момиче с дебела черна плитка. Всичките поканени момчета бяха в матроски костюмчета и миришеха на помада. Двамината от тях Лужин позна ужасен — бяха Берсенев и Розен от трети клас, които в училище ходеха нехайно облечени и се държаха бурно. „Ето на̀ — радостно каза Лужин, хванал сина си за рамото (рамото полека се оттегляше под дланта му). — Сега ще ви оставим сами — да се запознаете, да си поиграете, — а сетне ще ви повикаме, ще има сюрприз.“