Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 8

Впрочем скоро го оставиха на мира, понякога само пламваше глупавият прякор, но тъй като той упорито не се откликваше на него и прякорът най-сетне угасна. Престанаха да го забелязват, не разговаряха с него, дори единственият кротушко в класа (какъвто има във всеки клас, както непременно има шишко, здравеняк, шегобиец) странеше от него в страха си да не сподели презряното му положение. Същият този кротушко, получил шест години по-късно Георгиевски кръст заради крайно опасно разузнаване, а по-късно изгубил ръката си през гражданските войни, в усилието да си припомни (през двайсетте години на този век) какъв е бил Лужин в училище, не можеше да си го представи другояче освен в гръб — ту седящ пред него в класната стая, с щръкнали уши, ту отдалечаващ се към края на вестибюла, по-далеч от шума, ту заминаващ си вкъщи с файтон, — ръцете в джобовете, голяма шарена чанта на гърба, вали сняг… Напъваше се да изтича пред него, да надникне в лицето му, но този особен сняг на забравата, безмълвен и обилен, закриваше спомена с плътна белезникава мътилка. И някогашният кротушко, сега неспокоен емигрант, мълвеше, загледан във вестникарския портрет: „Представете си — изобщо не му помня лицето… На, изобщо не си спомням…“

Обаче бащата Лужин към четири поглеждаше към прозореца и виждаше приближаващата се шейна и лицето на сина си като бледо петънце. Синът обикновено веднага влизаше в кабинета му, целуваше въздуха, докоснал бузата му с буза, и веднага се извръщаше. „Чакай — казваше баща му, — чакай. Разказвай какво правихте днес. Изпитваха ли те?“

Той гледаше жадно сина си, който извръщаше лице, и му се искаше да го хване за раменете, да го разтърси, да го разцелува по бледната бузка, по очите, по нежното хлътнало слепоочие. Малкият Лужин през онази първа училищна зима миришеше трогателно на чесън заради инжекциите със стрихнин, предписани от лекаря. Свалиха му платиненото телче, но той по навик продължаваше да оголва зъби, да подвива горната си устна. Беше облечен със сиво английско костюмче, отзад с коланче, с три четвърти панталонки, закопчани под коляното. Стоеше до писалището, балансирайки на един крак, и баща му не посмяваше нищо против непроницаемата му навъсеност. Синът излизаше, повлякъл чантата по килима; бащата Лужин се облакътяваше на писалището, където в сини ученически тетрадки (прищявка, може би ще я оцени бъдещият биограф,) пишеше поредната повест, и се вслушваше в монолога от близката трапезария, в гласа на жена си, която предумваше тишината да пийне какао. „Страшна тишина — мислеше си бащата Лужин. — Не е добре той, води някакъв тежък душевен живот… май не биваше да го даваме на училище. Но нали трябва да свикне със средата на другите малчугани… Загадка, загадка…“