Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 67

Докато го преглеждаше лекарят, пристигнал на съмване, в лицето на Лужин се извърши промяна, клепачите му се надигнаха, изпод тях надникнаха мътни очи. Едва тогава годеницата му излезе от душевното вцепенение, в което се намираше, откак бе съзряла тялото, проснато пред входа. Наистина още снощи бе очаквала нещо страшно, но именно такъв ужас не би могла да си представи. Когато Лужин не се яви вечерта, тя позвъни в шахматното кафене и й казаха, че играта е свършила отдавна. Тогава се обади в хотела и оттам й отговориха, че Лужин още не се е върнал. Излиза на улицата с надеждата, че Лужин може да чака пред заключената врата, отново се обажда в хотела, съветва се с баща си дали да не звънне в полицията. „Глупости — решително каза баща й. — Може да има някакви познати. Отишъл е на гости човекът.“ Но тя прекрасно знаеше, че Лужин няма никакви познати и че отсъствието му е безсмислено.

И сега, като гледаше едрото, бледо лице на Лужин, толкова се изпълни цялата с мъчителна, нежна жалост, че сякаш, ако я нямаше тази жалост у нея, нямаше да има и живот. Невъзможно бе да мисли как този безобиден човек се бе търкалял на улицата, как пияните бяха мачкали мекото му тяло; невъзможно бе да мисли, че всички бяха взели тайнствения му припадък за отпуснатия и груб сън на гуляйджия и че бяха очаквали бравурно хъркане от безпомощната му тишина. Такава жалост, такава мъка. И тази овехтяла, чудновата жилетка, която не може да се гледа без сълзи, и клетата къдрица, и бялата, открита шия, цялата на детински гънки… И всичко това се бе случило по нейна вина — не го опази, не го опази. Трябваше през цялото време да бъде до него, да не го оставя толкова много да играе — как ли досега не го е блъснал автомобил, как тя не се досети, че от шахматната умора може така да се стовари, така да онемее? „Лужин — произнесе тя усмихната, сякаш той би могъл да види усмивката й, — Лужин, всичко е наред. Лужин, чувате ли?“

Щом го преместиха в болница, тя отиде в хотела да му прибере нещата, отначало не я пускаха в стаята му, наложи се да обяснява дълго и заедно с един доста безочлив хотелски служител да звъни в санаториума, сетне да плати за последната седмица пребиваване на Лужин в стаята, парите не й стигнаха, отново се наложи да влиза в обяснения и при това все й се струваше, че гаврата с Лужин продължава, и с усилие си сдържаше сълзите. Когато все пак, отказала се от грубата помощ на хотелската камериерка, взе да събира нещата на Лужин, чувството и за жал се изостри докрай. Сред нещата му имаше такива, които сигурно разнасяше открай време със себе си, без да ги забелязва и да ги изхвърля — ненужни, неочаквани вещи: платнен колан с метална тока като буквата S и с кожено портмоне отстрани, ножче-ключодържател, украсено със седеф, купчинка италиански картички, все синева и мадони, и люляков пушек над Везувий; и безспорно петербургски неща: малко сметало с червени и бели топчета, настолен календар с отмятащи се листа от една съвсем некалендарна година — 1918. Всичко това, кой знае защо, се търкаляше в гардероба сред чистите, но омачкани ризи, цветните едри райета и колосаните маншети на които предизвикваха представа за някакви отдавна отминали години. Пак там се намери и един сгъваем цилиндър, купен в Лондон, в него визитната картичка на някой си Валентинов… Тоалетните принадлежности бяха в такъв вид, че реши да ги остави — да му купи гъба вместо невероятната изтривалка. Шаха, картонената кутия, пълна с листчета с бележки и диаграми, камарата шахматни списания уви в отделен пакет, това вече не му трябваше. Когато куфарът и сандъчето бяха напълнени и заключени, още веднъж надникна из всички ъгли и извади под кревата чифт учудващо стари, прокъсани, изгубили връзките си жълти обувки, които служеха на Лужин за домашни чехли. С два пръста ги вдигна и ги остави отново под леглото.