Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 66

Като се олюляваха и въздишаха, Курт и Карл застанаха насред улицата и след това, обърнали се към единствения осветен прозорец в сградата, дрезгаво изреваха и начаса неочаквано отзивчиво жалузите, прорязани от светлина, трепкаха и се вдигнаха. От прозореца надникна млада дама. Без да знае как да започне, Курт се ухили сетне, събрал сили, бодро и високо подвикна: „Госпожице, докарахме Пулвермахер.“ Дамата не отвърна нищо и жалузите паднаха с трясък. Личеше си обаче, че тя остана до прозореца. „Намерихме го на улицата“ — неуверено изрече Карл, обръщайки се към прозореца. Жалузите отново се вдигнаха. „Кадифена жилетка“ — сметна за необходимо да обясни Курт. Прозорецът опустя, но след минута мракът на вратата за главния вход се разпадна, през стъклото се провидя осветено стълбище, мраморно до първата площадка, и преди още това новородено стълбище да се вкамени напълно, на стъпалата вече се появиха бързи женски крака. Ключът заигра в ключалката, вратата се разтвори. На тротоара, гърбом към стъпалата, се бе проснал пълният човек в черно.

Междувременно стълбището продължи да ражда хора… Появи се господин по нощни пантофи, с черни панталони и колосана риза без яка, след него набита бледа камериерка по чехли на бос крак. Всички се наведоха над Лужин и виновно усмихнатите, съвсем пияни непознати заобясняваха нещо, единият от тях все им тикаше като визитна картичка половината от пощенската карта. Петимата понесоха Лужин нагоре по стълбището и годеницата му, която поддържаше тежката му, скъпоценна глава, ахна, когато внезапно угасна светлината. В мрака всичко се люшна нанякъде, чу се тропане, тътрене на подметки, пъхтене, някой стъпи накриво и спомена на немски бога и когато светлината пламна отново, единият непознат бе седнал на стъпалото, върху другия се беше стоварило тялото на Лужин, а по-горе, на площадката, бе застанала майката с ярко избродиран халат и ококорила блеснали очи, гледаше бездиханното тяло, което мъжът й подпираше, като пъшкаше и повтаряше нещо, голямата страшна глава, отпусната върху рамото на дъщеря й. Внесоха Лужин в гостната. Младите непознати току тракваха токове, все се силеха да се представят някому, и се юрваха далеч от масичките, отрупани с порцелан. Виждаха ги отведнъж из всички стаи. Вероятно искаха да си отидат и не можеха да улучат вестибюла. Намираха ги по всички дивани, и в банята, и на сандъка в коридора, и нямаше възможност да се отърват от тях. Количеството им беше неизвестно — колебливо, мъгляво количество, А след известно време те изчезнаха, камериерката каза, че отворила на двама да си вървят и че останалите сигурно още се търкалят някъде, и че пиянството погубва мъжете, че годеникът на сестра й също пие.

„Честито, насмукал се е — каза стопанката на къщата, загледана в Лужин, който, полусъблечен и заметнат с одеяло, лежеше като мъртъв на диванчето в гостната. — Честито. До несвяст.“ И чудна работа, това, че Лужин се беше насмукал до несвяст, й хареса, пробуди у нея топло чувство към този човек. В този скандал тя съзираше нещо човешко, естествено и може би дори нахаканост, душевен размах. В подобно положение се бяха оказвали хора, които тя познаваше, добри хора, весели хора. („И друго да вземем, разсъждаваше тя, това размирно време изкарва човека от релсите, как да не подири понякога нашият русин утеха в чашката…“) Когато обаче се оказа, че Лужин не мирише на алкохол и че спи странно, съвсем не като пиян, изпита разочарование и се засегна заради себе си, че е могла да предположи у Лужин поне една естествена склонност.