Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 35

Запозна се с него на третия ден от пристигането му, както се запознават в старите романи или филми: тя си изпуска кърпичката, той я вдига — само с тази разлика, че тя се озова в ролята на героя. Лужин вървеше по пътеката пред нея и последователно изтърси: голямата си копринена носна кърпа, необикновено мръсна, с полепнал по нея боклук от джобовете му, пречупена, омачкана цигара, изронила половината от вътрешността си, един орех и френски франк. Тя вдигна само кърпата и монетата и полека тръгна да го настигне, като любопитно очакваше нови загуби. Лужин вървеше, хванал бастуна с дясната си ръка, докосваше с него всеки дънер, всяка пейка, а с лявата все бърникаше в джоба и най-сетне се спря, преобърна джоба си и заразглежда дупката в него. При това падна още една монета. „Продънен е — каза той по немски, взе кърпата от ръцете й. («И това» — каза тя на руски.) — Платът е слаб“ — продължи той, без да вдигне глава, без да премине на руски, без да се учуди на нищо, сякаш завръщането на нещата му беше съвсем естествено. „Ама не ги тикайте отново там“ — каза тя и се запревива от смях. Едва тогава той вдигна глава и мрачно я изгледа. Пълното му сиво лице, с лошо избръснати, наранени от бръснача бузи, придоби объркан и странен израз. Очите му бяха необикновени, тесни, леко дръпнати, полузатворени от тежки клепачи и сякаш напрашени от нещо. Но през този пухкав прашец проникваше синкав, влажен блясък, в който имаше нещо безумно и примамливо. „Не ги губете вече“ — каза тя и си отмина, като чувствуваше погледа му в гърба си. Вечерта на влизане в трапезарията тя неволно му се усмихна отдалеч и той отговори със същата навъсена, крива полуусмивка, с която понякога гледаше черната бременна котка, безшумно промъкваща се от маса до маса. А на следващия ден в градината, където имаше изкуствени пещери, водоскоци и пръстени джуджета, се приближи до нея и с дълбок, тъжен глас взе да й благодари за кърпата, за монетата (и оттогава смътно, почти несъзнателно все следеше дали тя няма да изпусне нещо — сякаш се мъчеше да възстанови някаква скрита симетрия). „Няма за какво, няма за какво“ — отвърна тя и произнесе още много такива думи — бедни роднини на истинските думи, а колко са тези мънички, запленяващи думи, произнесени забързано, временно запълващи празнотата. Като употреби такива думи, макар да чувствуваше дребнавата им суета, го попита дали му харесва курортът, за дълго ли е тук, пие ли водата. После го попита, като съзнаваше глупостта на въпроса, но безсилна да се възпре — отдавна ли играе шах. Той не отговори, извърна се и тя така се смути, че започна бързо да изрежда всичките метеорологични белези на вчерашния, днешния, утрешния ден. Той продължаваше да мълчи и тя също замлъкна, взе да се рови из чантата, мъчително диреше в нея тема за разговор и намираше само счупеното гребенче. Изведнъж той извърна към нея лицето си и каза: „Осемнайсет години, три месеца и четири дни.“ За нея това беше изумително облекчение, при това изисканата обширност на отговора му някак я поласка. Впрочем скоро започна малко да я дразни, че той на свой ред не й задава никакви въпроси, че я приема сякаш на доверие.