Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 34

„Съжалявам, че не съм познавала баща ви — изрече тя след малко. — Сигурно е бил много добър, много сериозен, много ви е обичал.“

Лужин премълча.

„Разкажете ми още нещо — как сте живели тук? Нима сте били някога малък, тичали сте, играли сте?“

Той отново отпусна двете си ръце върху бастуна и от израза на лицето му, от сънено спусналите се тежки клепачи, от леко разтворилата се уста, сякаш се канеше да се прозине, тя заключи, че му е доскучало, че му е омръзнало да си спомня. При това нали си бе спомнял равнодушно — беше й чудно, че ето, само преди месец е изгубил баща си и сега без сълзи може да гледа сградата, в която е живял с него като дете. Но дори в това безразличие, в недодяланите му думи, в тромавите му душевни движения, като че душата му се обръщаше насън и заспиваше наново, й се привиждаше нещо трогателно, трудноопределим чар, който бе доловила у него от първия ден на познанството им. И колко тайнствено беше това, че въпреки очевидната вялост на отношението към баща му, все пак беше избрал именно този курорт, именно този хотел, сякаш бе очаквал от видените някога предмети и пейзажи онази тръпка, която не можеше да изпита без чужда помощ. А бе пристигнал чудесно през един зелен и сив ден, под ръмящия дъжд, с безобразната си черна мъхеста шапка, с огромните си галоши — и загледана през прозореца във фигурата му, тромаво измъкваща се от хотелския автобус, тя почувствува, че този неизвестен пристигащ е някак съвсем особен, не прилича на останалите курортисти. Още същата вечер научи кой е. Всички в трапезарията гледаха този пълен, мрачен човек, който ядеше лакомо и немарливо и понякога се умисляше, като прокарваше пръст по покривката. Тя не играеше шах, никога не бе се интересувала от шахматни турнири, но по някакъв начин името му й бе познато, несъзнателно се бе вдълбало в паметта й, но не можеше да си припомни кога го бе чула за пръв път. Фабрикантът, страдащ отдавна от запек, за който говореше на драго сърце, човек, обзет от единствена мисъл, но добродушен, приятен, облечен с известен вкус, изведнъж забрави запека си и в галерията, в която пиеха лековита вода, й съобщи няколко смайващи неща за мрачния господин, който, сменил мъхнатата си шапка със старинна гарсонетка, бе застанал пред витрината, вградена в колоната, и разглеждаше занаятчийските изделия, изложени за продан. „Ваш съотечественик е — каза фабрикантът, като помръдна вежда към него, — прочут играч на шах. Пристигнал е за турнира от Франция. Турнирът ще се състои в Берлин след два месеца. Ако спечели, ще играе със световния шампион. Баща му наскоро почина. Ето тук пише тези неща, във вестника.“

Изпита желание да се запознае с него, да поговори на руски — толкова привлекателен й се стори с тази своя мудност, навъсеност, с ниската си разтворена яка, която го правеше приличен на музикант — харесваше й, че не я гледа, не търси повод да я заговори, както правеха всичките неженени мъже в хотела. Тя не беше особено хубава, нещо не достигаше на дребните й, правилни черти. Като че не бе осъществен последният, решителният тласък, който би я направил прекрасна, оставяйки същите черти, но придавайки им необяснима важност. Но беше на двайсет и пет години, модно подстриганата й коса я правеше обаятелна и имаше едно извръщане на главата, в което проникваше намек за възможна хармония, обещание за истинска красота, неизпълнено в последната минута. Тя носеше съвсем семпли, много добре ушити рокли, откриваше ръцете и шията си, като леко се перчеше с нежната им свежест. Беше богата — баща й, изгубил едни капитали в Русия, бе натрупал други в Германия. Майка й трябваше скоро да пристигне в този курорт и откак възникна Лужин, очакването на шумната й поява стана някак неприятно.