Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 28

„Ето виждате ли тези прозорци? — каза той и посочи крилото на хотела. — Там тогава се състоя едно турнирче. Играеха най-сериозните германски шахматисти. Бях на четиринайсет години. Трета награда, да, трета награда.“

Отново отпусна ръка върху дебелия си бастун с това печално, малко старческо движение, което сега му бе тъй присъщо, и наклони глава, сякаш се заслуша в музика.

„Какво? Да сложа шапката? Слънцето пече, казвате? Не, то не ми влияе. Не, моля ви, защо? Нали сме на сянка.“

Все пак взе сламената шапка, подадена му през масата, потропа с пръсти по дъното, където имаше безформено тъмно петно върху името на шапкаря, сложи я, изкриво усмихнат. Именно — изкриво: дясната му буза се надигаше леко, отдясно устната откриваше лоши, тютюнджийски зъби, друга усмивка той нямаше. И не можеше да се каже, че тъкмо е минал трийсетте — отстрани покрай носа му се спускаха две дълбоки, отпуснати бразди, гърбът му беше превит, в цялото му тяло се долавяше нездрава тежест и когато изведнъж стана рязко, като се бранеше с лакът от осата, пролича, че е доста пълен — нищо у малкия Лужин не бе предвещавало тази отпусната, тежка пълнота. „Какво се е лепнала!“ — възкликна той с тънък, плачлив глас, продължавайки да вдига лакът, а с другата ръка се силеше да измъкне кърпата. Осата се завъртя за последен път и отлетя, а той дълго я изпраща с очи, като машинално тръскаше кърпата, а после, наместил по-устойчиво металния стол върху чакъла и вдигнал падналия бастун, отново седна, тежко задъхан.

„Защо се смеете? Те са много неприятни насекоми — тези оси!“ Той се намръщи, загледан в масата. До табакерата му бе оставена дамска чантичка, полукръгла, от черна коприна. Разсеяно протегна ръка към нея, защрака ключалката.