Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 26

Докторът започна да идва всяка вечер и тъй като наистина играеше много добре, посрещаше с огромно удоволствие неспирните си поражения. Донесе учебник по шах, посъветва малкия обаче да не се увлича прекалено, да не се изморява, да чете на чист въздух. Разказваше за големите шахматисти, които бил имал щастието да види, за наскорошния турнир, а също за миналото на шаха, за доста фантастичния раджа, за великия Филидор, който бил и голям музикант. Понякога с мрачна усмивка донасяше това, което наричаше „почерпка“ — остроумна задача, изрязана отнякъде. Лужин се блъскаше с нея, намираше най-сетне решението и възкликваше с неясното си „Р“, с необикновен израз на лицето, с блеснали от щастие очи: „Какъв разкош! Какъв разкош!“ Обаче съставянето на задачи не го увлече, той неясно усещаше, че би разпилял в тях тази войнствена, ярка сила, която долавяше у себе си, когато докторът с удари на косматия си пръст отместваше все по-далеч и по-далеч своя цар и най-сетне замираше, поклащайки глава, загледан в дъската, докато баща му, който присъствуваше винаги, жадуваше винаги за чудо — синът му да падне, и сепнат, и радостен, когато синът му печелеше, и съсипан от тази сложна смесица от чувства, хващаше коня или топа, казваше, че не всичко е изгубено, и сам понякога доиграваше безнадеждната партия.

Оттам се започна. Между тези вечери на верандата и деня, когато в столичното списание се появи снимката на Лужин, като че нямаше нищо, нито вилната есен, ръмяща върху астрите, нито преселването в града, нито завръщането в училище. Снимката излезе през един октомврийски ден, наскоро след първата незабравима игра в шахклуба. И всичко останало, всичко друго между нея и преместването в Петербург — два месеца все пак, — беше толкова смътно и толкова заплетено, че по-късно, когато си припомняше това време, Лужин не можеше със сигурност да каже кога например беше вечеринката в училището — където тихо в ъгъла, почти незабележимо за другарите си, би учителя по география, известен любител — или кога по покана на баща му у тях се появи на вечеря един побелял евреин, грохнал шахматен гений, побеждавал из всички световни градове, а сега живеещ в безделие и нищета, полусляп, с болно сърце, изгубил навеки своя плам, устрем, късмет… Едно помнеше съвсем ясно — притеснението, което изпитваше в училище, притеснението, че ще научат за дарбата му и ще го съсипят от подигравки — и по-късно, използувайки този безпогрешен спомен, изчисли, че явно след партията, изиграна на вечеринката, вече не се е веснал в училището, защото, както помнеше всички конвулсии на детството си, не можеше да си представи ужасното изживяване, което би го сполетяло, ако бе влязъл заранта в класа и бе видял любопитните всезнаещи очи. Помнеше освен това, че след появата на снимката бе отказал да ходи на училище и не можеше да развърже в паметта си възела, в който се беше сплела вечеринката и снимката, невъзможно му беше да каже кое е било по-рано, кое по-късно. Списанието му бе донесено от баща му и снимката беше същата, която бяха направили миналата година на вилата: дървото в градината, той до него, върху челото му плетеница от листата, мрачен израз върху леко наведеното лице и онези тесни бели панталонки, които все му се разкопчаваха отпред. Вместо радостта, очаквана от баща му, той не изрази нищо — но все пак изпита скрита радост: ето това слага край на училището. Молиха го цяла седмица. Майка му, разбира се, плака. Баща му го заплаши да скрие новия шах — огромни фигури върху марокен. И изведнъж всичко се реши от само себе си. Той избяга от къщи — с есенното си палтенце, тъй като бяха скрили зимното след един неуспешен опит за бягство — и като не знаеше къде да се дене (валеше бодлив сняг, трупаше се по корнизите и вятърът го издухваше, безкрай повтаряше тази нищожна виелица), той се помъкна най-сетне при лелята, която не беше виждал от пролетта. Срещна я пред входа на дома й. Беше с черна шапка, държеше увити, в хартия цветя, отиваше на погребение. „Твоят стар партньор умря — каза тя. — Ела с мен.“ Ядоса се, че не може да поседи на топло, че вали сняг, че зад воала на лелята блестят сантиментални сълзи — и като се извърна рязко, се махна оттам, вървя близо час, сетне се запъти към къщи. Не си спомняше самото завръщане, най-забавното е, че може би предходното всъщност се бе развило по друг начин, че много неща в паметта му може да са дошли по-късно, да са били от треската, а той лежа болен цяла седмица и тъй като беше много слаб и нервен, докторите предполагаха, че няма да преживее тази болест. Не се разболяваше за пръв път и докато възстановяваше усещането за тази именно болест, неволно си припомняше и другите, с които бе пълно детството му — и особено ярко си спомняше как още съвсем малък, когато си играеше сам, се загръщаше в одеялото на тигрови ивици и самотно си играеше на крал — най-приятно му беше да се прави на крал, тъй като мантията го пазеше от студените тръпки, и му се искаше колкото може повече да отдалечи неприятната минута, когато ще му докосват челото, ще му сложат термометъра и сетне набързо ще го накарат да си легне. Но нищо предишно не приличаше на октомврийската му шахматна болест. Побелелият евреин, бил някога на шах Чигорин, мъртвият старец, обсипан с цветя, баща му, който с весело, хитро лице му носеше списанието, и учителят по география, вцепенен от мата, и стаята в шахклуба, където някакви младежи го бяха заобиколили сред цигарения пушек, и безбрадото лице на музиканта, кой знае защо, хванал телефонната слушалка като цигулка, между бузата и рамото си — всичко това участваше в треската му и приличаше на някаква чудовищна игра върху призрачна, лесно поваляща се, безкрайно падаща дъска.