Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 14

Вратата леко се отвори. Влезе големият Лужин — на пръсти. Бе очаквал, че цигуларят още разговаря по телефона, и се канеше много деликатно да прошепне: „Спокойно, спокойно, като свършите, публиката много ви моли за още нещо.“

„Спокойно, спокойно“ — изрече той по инерция, но зърнал сина си, се запъна. „Не, не, вече свърших — отвърна цигуларят и стана. — Прекрасен шах. Вие ли играете?“ — „Слабо“ — каза бащата Лужин. („Какво правиш тук? Иди също да послушаш музика…“) „Каква игра, каква игра — каза цигуларят, внимателно затваряйки кутийката. — Комбинациите са като мелодии. Разбирате ли, просто чувам ходовете.“ — „Според мен за шаха са нужни големи математически способности — бързо изрече големият Лужин. — А аз в това отношение… Чакат ви, маестро.“ — „По-добре да бях изиграл една партия — засмя се цигуларят и се запъти към вратата. — Игра на боговете. Безкрайни възможности.“ — „Много старо изобретение — каза големият Лужин и се огледа за сина си. — Ами ти? Хайде тръгвай де!“ Но Лужин, преди да стигне до салона, успя да изостане в трапезарията, където беше сервирана масата. Взе си оттам чиния със сандвичи и я отнесе в стаята си. Яде, докато се събличаше, после яде в леглото. Когато вече беше угасил, надникна майка му, наведе се над него, в мрака блеснаха брилянтите на шията й. Престори се, че спи. Тя си излезе и дълго-дълго, за да не тропне, притваря вратата.

Събуди се на следващата сутрин с чувство на необяснимо вълнение. Беше ярко, ветровито, паважът преливаше в лилав блясък; близо до Дворцовата арка над улицата гъвкаво се издуваше огромно трицветно платнище, през него в три различни цвята прозираше небето. Както винаги в празнични дни излезе на разходка с баща си, но това не бяха предишните детски разходки: оръдейният гръм по обед не го плашеше и му беше непоносим разговорът с баща му, който се заяде заради снощи и намекваше, че ще е хубаво да учи музика. За закуска ядоха последния остатък от великденския крем и още неначенат козунак. Лелята, все същата мила червенокоса леля, втора братовчедка на майка му, беше извънредно весела, замерваше ги с трохи и разправи, че Латам за двайсет и пет рубли щял да я повози на своята „Антоанета“, която впрочем пети ден не можела да излети, а в същото време Воазен кръжи като луд, при това толкова ниско, че когато се накланя над трибуните, се вижда дори памукът в ушите му. Лужин, кой знае защо, необикновено ясно запомни това утро, тази закуска, както се запомня денят преди, далечен път. Баща му каза, че ще е хубаво след закуска да се разходят до островите, където поляните са цели в съсънки, и докато говореше, лелята го улучи с троха право в устата. Майка му си мълчеше и изведнъж стана, като се мъчеше да прикрие разтрепераното си лице, и повтаряше шепнешком, че „няма нищо, нищо, сега ще ми мине“ — сетне припряно излезе. Баща му хвърли салфетката на масата и също излезе. Лужин не научи никога какво именно се бе случило, но когато минаваше с лелята по коридора, чу от спалнята на майка си тихо хълцане и утешаващия глас на баща си, който високо повтаряше думата „фантазия“.