Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 13

С леки маневри Лужин се промъкна до бащиния си кабинет, където беше тъмно, и седна в ъгъла на отоманката. От далечния салон през две стаи долетя нежният вой на цигулка.

Слушаше сънено, прегърнал коленете си и загледан в тюлената пролука между дръпнатите завеси, където над улицата с въз лилава белота гореше газов фенер. По тавана минаваше нарядко светлина на тайнствена дъга, върху писалището се виждаше блестяща точка — кой знае каква: дали отблясък от тежкото кристално яйце или отражение в стъклото на снимката. За малко да задреме и изведнъж трепна, понеже иззвъня телефонът на писалището и веднага стана ясно, че блестящата точка е върху вилката на телефона. От трапезарията влезе бюфетчикът, запали пътем светлината, озарила цялото писалище, вдигна слушалката и без да забележи Лужин, излезе отново, внимателно оставил слушалката върху кожената подложка за писане. След минута се върна, съпровождайки един господин, който попадна в кръга светлина, грабна слушалката от писалището, а с другата напипа зад себе си облегалката на креслото. Слугата притвори вратата отвън, заглуши далечния ромол на музиката. „На телефона“ — каза господинът. Лужин го загледа от тъмнината, като не смееше да помръдне, и бе смутен, че съвсем чуждият човек се е разположил толкова удобно пред бащиното му писалище. „Не, вече изсвирих моята част“ — каза той, загледан нагоре и пипайки нещо върху писалището с бялата си неспокойна ръка. По паветата тихо изтрополи файтон. „Вероятно“ — каза господинът. Лужин го виждаше в профил — носа от слонова кост, лъскавата черна коса, гъстата вежда. „Направо казано, не разбирам защо ми звъниш тук — тихо продума той, като продължаваше да пипа по писалището. — Ако е само да ме провериш… Чудна жена“ — разсмя се и заклати отмерено крака си с лачена обувка. После много умело намести слушалката между ухото и рамото си и докато нарядко отговаряше „да“, „не“, „може би“, вдигна с две ръце това, което бе пипал по писалището. Оказа се малка гладка кутийка, тези дни подарена от някого на баща му. Лужин още не беше успял да види какво има вътре и сега любопитно наблюдаваше ръцете на господина. Но той още не беше отворил кутийката. „И аз също — каза той. — Много, много пъти. Лека нощ, моето момиче.“ Щом остави слушалката, той въздъхна и отвори кутийката, обаче така се бе извърнал, че Лужин не виждаше нищо зад черния му гръб. Той се помести безшумно, в този миг една възглавница се плъзна на пода и господинът бързо се обърна. „Какво правиш тук? — попита той, забелязал Лужин в тъмния ъгъл. — Ах, ах, колко е грозно да се подслушва!“ Лужин мълчеше. „Как се казваш?“ — дружелюбно попита господинът. Лужин се изхлузи от дивана и се приближи. В кутийката бяха наредени изрязани от дърво фигурки. „Прекрасен шах — каза господинът. — Татко ти играе ли шах?“ — „Не зная“ — каза Лужин. „А ти?“ Лужин поклати глава. „Жалко. Трябва да се научиш. На десет години вече играех много добре. Ти на колко си?“