Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 135

Родион изпълни простичките си задължения, подгони с парцала разтанцувалия се в лъча прахоляк, нахрани паяка и се отдалечи.

Емочка — още клекнала, но малко по-свободно, като се поклащаше лекичко, сякаш беше на ресори — скръсти голите си пухкави ръце, полуразтвори розова уста и замигала с дългите си бледи, почти избелели ресници, се загледа над масата във вратата. Вече познато движение: рязко, с първите попаднали й пръсти отметна ленената коса от слепоочието си, хвърли бърз поглед на Цинцинат, който бе оставил книгата, и чакаше какво ще стане по-нататък.

— Отиде си — каза Цинцинат.

Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.

Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.

— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.

На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.

— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.

Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.

— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…

Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.

„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“

— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?

Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.

Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.

— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.