Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 134

На няколко крачки от него, на широкия каменен парапет, обраснал отгоре с предприемчив треволяк, бе подпрял лакти адвокатът, гърбът му беше изцапан с вар. Замислено се бе загледал в пространството, като с лявата си лачена обувка бе настъпил дясната и така бе разтегнал с пръсти бузите си, че се бяха обърнали долните му клепачи. Родион изнамери отнякъде метла и мълчешком забръска плочника на терасата.

— Колко обаятелно е всичко това — обърна се Цинцинат към градините, към хълмовете (и му беше, кой знае защо, особено приятно да повтаря това „обаятелно“ на вятъра, както децата притискат и отново отпушват ушите си, забавлявайки се с обновяването на чувания свят). — Обаятелно! Никога не съм виждал именно такива тези хълмове, такива тайнствени. Нима в техните дипли, в техните сенчести долини не бих могъл… Не, по-добре да не мисля за това.

Той обиколи терасата околовръст. На север се бе простряла равнина, по нея бягаха сенки на облаци; ливадите се сменяха от нивя; зад извивката на Строп се мержелееха наполовина обрасналите очертания на аеродрума и постройката, в която се държеше почтеният, грохнал самолет с рижави крила на пъстри кръпки, който понякога се пускаше на празник — най-вече за развлечение на сакатите. Веществото се бе уморило. Сладко дремеше времето. Имаше един човек в града, аптекарят, неговият прадядо, разправяха, бил оставил писмено свидетелство как търговците летели до Китай.

Цинцинат обиколи терасата и отново се върна при южния й парапет. Очите му извършваха най-незаконни разходки. Сега му се струваше, че различава онзи цъфнал храст, онази птица, онази пътека, влизаща в навеса от бръшлян.

— Май стига толкова — добродушно промълви директорът, захвърли метлата в ъгъла и отново облече редингота си. — Хайде по къщята.

— Да, време е — обади се адвокатът, като си погледна часовника.

И същото малко шествие потегли по обратния път. Отпред — директорът Родриг Иванович, след него — Цинцинат, прозяващ се нервно след свежия въздух. Рединготът на директора отзад бе изцапан с вар.

IV

Тя влезе, като се възползува от сутрешното появяване на Родион — шмугна се под ръцете му, които държаха таблата.

— Бре-бре-бре — напрегнато изрече той, докато се мъчеше да успокои бурята в горещия шоколад. Меко притвори с крак вратата зад себе си и замърмори под мустаците: — Ама че беладжийка…

През това време Емочка се скри от него, клекна зад масата.

— Книжка ли си четете? — забеляза Родион, грейнал от доброта. — Бива, бива.

Без да вдига очи от страницата, Цинцинат нададе някакво мучене, утвърдителен ямб — но очите му вече не поемаха редовете.