Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 107

Таблетката не подействува. Лужин още дълго лежа буден, след като жена му заспа. Право казано, нощните часове, часовете на безсъние в тъмната, затворена стая бяха единствените, когато можеше спокойно да мисли, без да се страхува, че ще пропусне някой нов ход от чудовищната комбинация. През нощта, особено ако лежеше неподвижно, със затворени очи, нищо не можеше да се случи. Най-старателно и по възможност хладнокръвно проверяваше вече направените ходове против него, но щом започнеше да гадае какви форми ще възприеме по-нататъшното повторение на схемата от неговото минало, му ставаше тягостно и страшно, сякаш над него с безпощадна точност се надвесваше неизбежна и непредвидима опасност. През тази нощ особено остро почувствува безсилието си пред тази бавна, изтънчена атака и изпита желание изобщо да не заспива, да продължи, доколкото може, тази нощ, тази тиха тъмнина, да спре времето в полунощ. Жена му спеше съвсем беззвучно; по-точно казано, изобщо я нямаше. Само тиктакането на часовника върху нощното шкафче доказваше, че времето продължава да живее. Лужин се заслушваше в това ситно сърцебиене и се замисляше отново, и изведнъж трепна, забелязал, че тиктакането на часовника е спряло. Стори му се, че нощта е застинала завинаги, сега вече нямаше нито звук, който да отбелязва преминаването й, времето бе умряло, всичко беше хубаво, кадифена тишина. От това щастие и успокоение незабележимо се възползува сънят и вече в съня нямаше спокойствие, ширеха се все същите шейсет и четири квадрата, голямата дъска, посред която, треперещ и съвсем гол, бе застанал Лужин, на ръст колкото пешка, и се вглеждаше в неясното разположение на огромните фигури, гърбави, едроглави, венценосни.