Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 106

Гостите си отидоха. Лужин седеше странишком до масата, на която в различни пози биха замрели като действуващите лица в заключителната сцена на „Ревизор“ остатъците от гощавката, празните и недопитите чаши. Едната му ръка бе тежко разперена върху покривката. Изпод сведените, отново подпухнали клепачи той гледаше черното, сгърчено от болка връхче на кибритена клечка, угаснала току-що в пръстите му. Едрото му лице с вяли гънки покрай носа и устата леко лъщеше, по бузите му на златиста от светлината четина вече бе успяла да избие вечно избръсваната и вечно поникваща брада. Тъмносивият мъхест костюм му се опъваше вече още по-плътно отпреди, макар че бе ушит доста широк. Така седеше Лужин, без да се помръдва, и стъклените бонбониери проблясваха; някаква лъжичка бе застинала върху покривката далеч от всякаква чинийка и кой знае защо, съвсем недокоснат бе останал малкият, не особено примамлив наглед, но много, много вкусен сладкиш. „Какво значи това — помисли си Лужина, загледана в мъжа си — Господи, какво значи това?“ И почувствува безсилие, безнадеждност, смътна тъга, сякаш се бе заловила за нещо, твърде мъчно за нея. И всичко ставаше ненужно като този сладкиш, всичко ставаше ненужно — защо да се блъска, да измисля развлечения, да кани интересни гости. Искаше да си представи как ще разкарва този Лужин, отново сляп, отново навъсен, по Ривиерата и видя само едно: Лужин в хотелската стая с поглед, забит в пода. С неприятно чувство, че наднича през ключалката на съдбата, за миг се наведе и видя бъдещето: десет, двайсет, трийсет години — и все същото, никакво подобрение, все същият навъсен, прегърбен Лужин и мълчание, и безнадеждност. Грозна, недостойна мисъл. Душата й веднага се отърси и наоколо се върнаха познатите образи и грижи: време е да си лягат, другия път няма да поръчва такъв сладкиш, колко е мил Петров, утре сутринта ще трябва да се обикаля заради паспортни работи, гробищата отново се отлагат. На пръв поглед какво по-лесно — качват се на едно такси и отиват там, извън града, на малките гробища, заобиколени от пущинак. Но все се оказваше така, че не можеха да тръгнат — ту Лужин го заболяваха зъби, ту, сега ето, паспортните грижи, ту нещо друго — дребни, незабележими пречки. И толкова различни неща ще възникнат още… Непременно трябва да го заведе на зъболекар. „Пак ли зъбите?“ — попита тя и сложи длан върху бузата му. „Да, да“ — каза той и с изкривено лице всмука едната си буза с мляскащ звук. Тези дни беше измислил зъбобола, за да обясни някак своята потиснатост, и мълчание. „Още утре ще се обадя на зъболекаря“ — решително каза тя. „Не искам — проточи Лужин, — моля ви, не искам.“ Устните му затрепериха. Той почувствува, че ей сега ще избухне в плач, твърде страшно ставаше всичко. „Какво не искате?“ — попита го тя гальовно и изрази въпросителния знак с малък звук, нещо като „ъм?“, със затворени устни. Той разтърси глава и за всеки случай отново си посмука зъба. „Не искате на зъболекар ли? Не, Лужин ще бъде заведен на зъболекар. Не бива да се изоставяте.“ Лужин стана от стола и като се хвана за бузата, отиде в спалнята. „Ще му дам хапче — каза тя. — Това ще помогне.“