Читать «Молитвената песен» онлайн - страница 7

Минаха през центъра на Шейдската долина край старата страноприемница, която поколения на фамилията Омсфорд бяха притежавали и управлявали. Тя все още беше собственост на семейството, но след смъртта на Ший и Флик то не живееше там. Сега за страноприемницата се грижеха приятели на Омсфордови, които си поделяха печалбите и разноските с родителите на Брин. Тя знаеше, че баща й никога не се беше чувствал удобно там. Никога не му е било приятно да върти този бизнес. Той искаше да води свой собствен живот и предпочиташе да бъде Лечител вместо съдържател на хан. Само Джеър проявяваше интерес към живота в хана и обичаше да ходи там, за да слуша разказите на пътниците, които минаваха през Шейдската долина — разкази за наситени с емоции приключения, които допадаха на неспокойния дух на младежа от Вейл.

Тази вечер в страноприемницата цареше оживление. Около масите и дългия бар бяха насядали пътници и жители на селото, които се смееха и шегуваха в хладната есенна вечер на чаша бира. Роун се усмихна на Брин и поклати глава. Явно никой не искаше денят да приключи скоро.

След малко стигнаха до дома на Омсфордови — измазана с хоросан каменна постройка, сгушена сред дърветата на малко възвишение. Изминали бяха половината от водещата към входната врата пътека, покрита с калдъръм и оградена с жив плет, когато Брин внезапно спря.

Прозорецът на стаята в предната част на къщата светеше.

— Някой от вас да е оставял лампата да гори, когато излязохме сутринта? — попита тя тихо, въпреки че знаеше отговора.

И двамата поклатиха отрицателно глава.

— Може би някой е наминал да ни види — предположи Роун.

Брин го погледна:

— Къщата беше заключена.

Изгледаха се мълчаливо и усетиха как безпокойството започва да ги завладява. Джеър обаче не се притесни:

— Е, хайде да влезем и да видим кой е вътре — каза той и продължи напред.

Роун го хвана за рамото и го спря:

— Чакай, тигре. Дай да не бързаме толкова много.

Джеър отмести ръката му, хвърли поглед към светлината и отново погледна Роун:

— Ама ти какво? Да не би да мислиш, че вътре ни чака някой от Скитниците?

— Спрете най-после с глупостите си — избухна Брин.

— Много мило от тяхна страна, че са запалили лампата, за да ни предупредят — отбеляза Роун иронично.

Отново погледнаха осветения прозорец, без да знаят какво да правят.

— Е, какво? Тук ли ще прекараме нощта? — запита най-накрая Роун, протегна ръка и извади меча на Лий. — Я да хвърлим едно око вътре. Вие стойте зад мен. Ако нещо се случи, идете до страноприемницата и извикайте помощ. — Поколеба се за миг и добави: — Не искам да кажа, че нещо непременно, ще се случи.

Продължиха по пътеката. Когато стигнаха до входната врата, спряха и се ослушаха. В къщата беше тихо. В антрето беше тъмно като в рог. В края на късия коридор се процеждаше малко снопче жълта светлина. Поколебаха се за миг, после влязоха в предната стая. Тя беше празна.

— Е, тук поне няма Призраци Морди… — каза Роун. — Нищо, освен…

Така и не довърши изречението си. Една огромна сянка се появи от салона и се очерта в идващата отзад светлина. Беше мъж, повече от седем фута висок, загърнат в черен плащ. Спуснатата назад качулка разкриваше мършаво лице, загрубяло и сурово, сякаш изсечено от камък. Главата и лицето бяха обрасли с твърда черна коса и брада, тук-там прошарени с посивели кичури. Но тримата останаха най-потресени от очите — дълбоко хлътнали и пронизващи изпод огромните вежди, сякаш виждаха всичко, дори и това, което беше скрито.