Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 165

Очевидно нямаше да ги получа, така че накрая неохотно поех по стъпките му… и тъкмо навреме.

Сивкавото нищо вече трепкаше и се извиваше и само след една-две милисекунди картината отвън придоби резки очертания.

Усетих ръката на Еси да се пъха в моята, докато се оглеждахме във всички посоки едновременно. За момент ме споходи някогашното усещане за световъртеж, но аз бързо го прогоних.

А имаше какво да се види. Гледката бе далеч по-завладяваща и вдъхновяваща от фиордите на Аляска.

Намирахме се далеч отвъд пределите на старата галактика, която, погледната оттук, вече не приличаше на пържено яйце в тиган, а по-скоро бе като бледо, разпокъсано сияние. „Под“ нас имаше няколко мъждукащи звезди, заобиколени с ореоли, като мехурчета, бликащи от галактическото вино. „Отгоре“ бе спусната драперия от черно кадифе, изпъстрена с едва забележими, извити, светещи линии. Съвсем наблизо сияеше в цялото си великолепие Наблюдателното колело, а встрани от него бяха дузината серножълни сфери на кугелблица.

Не изглеждаха никак опасни. Бяха като мръсно петно, забравено на пода от прекалено припрян чистач.

Щеше ми се да знам как може да бъде почистено.

— Робин, миличък, погледни! — извика тържествуващо Еси. — Няма ги още хулиганските кораби на Службата! Изпреварили сме ги по пътя!

Изглежда беше права. Колелото се въртеше в безшумно усамотение, без нито един прикачен към доковете кораб и никъде из околното пространство не се виждаха космическите крайцери на Обединената служба. Но Алберт въздъхна.

— Боя се, че грешите, госпожо Бродхед.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита Касата. Не можех да го видя — никой от нас не си бе направил труда да изработи собствена симулация — но усещах, че гласът му трепери от гняв.

— За това, че не сме успели да ги изпреварим — отвърна Алберт. — А и не бихме могли. „Истинска любов“ е чудесен кораб, но той не може да се похвали с бързината на крайцерите. Ако ги няма в околностите, това не означава, че не са пристигнали. По-скоро вече са поели.

— Поели накъде? — попитах аз.

Той не отговори веднага. Просторът пред нас започна да се свива, Алберт пренастройваше датчиците на кораба. „Отдолу“ се скри в сянка. „Отгоре“ — посоката, в която бе разположен кугелбицът — започна да се приближава.

— Кажете ми — произнесе замислено Алберт, — представяли ли сте си някога, как би изглеждал визуално моментът на появата на Враговете? Просто ей така — да дадете свобода на фантазията си.

— Алберт!

Той не ми обърна внимание.

— Струва ми се — продължи невъзмутимо, — че във всеки от нас дреме примитивната представа за това как повърхността на кугелблица се разпуква и отвътре се появява необятен флот от гигантски, колосални бойни кораби, които завладяват всичко по пътя си. Непобедими. Обгърнати с убийствени лъчи. Изригващи фонтани от свръхмощни ракети…

— Престани, проклетнико! — извиках аз.

— Но моля те, Робин. Погледни сам.

Картината пред нас продължаваше да се уголемява… и ние се вторачихме в нея.

19. ПОСЛЕДНАТА КОСМИЧЕСКА БИТКА

Не можех да повярвам, че е истина, макар да го виждах с очите си.