Читать «Гейтуей IV» онлайн - страница 164

Според Алберт, на Ръсел не му трепнало окото, докато отвръщал:

— Ще му кажа: Боже, трябваше да ми предоставиш по-сигурни доказателства.

Така че, когато казах на Алберт:

— Мислиш ли, че си ми предоставил достатъчно сигурни доказателства? — той само кимна, защото вече знаеше за какво му намеквам.

— Смятах, че сам ще си ги набереш, Робин. Вярно, че не ти осигурих доказателства. Всъщност, единственото доказателство се крие в самата вселена.

— Значи ти не си Господ Бог? — попитах го аз, събрал кураж.

— Чудех се кога най-сетне ще ми зададеш този въпрос.

— Аз пък се чудех кога ще ми отговориш!

— Ами веднага, Робин. Ако питаш дали сцената, на която беше свидетел преди малко, идва от същата база данни, ще ти отговоря — да, така е. Ако въпросът ти има по-всеобхватен характер, тогава и отговорът ще е по-труден. Какво е Бог? И по-точно — какво представлява твоят Бог?

— Не, не. Аз съм този, който задава въпроси.

— Значи аз трябва да се опитам да отговоря вместо теб, така ли? Много добре. — Той ме посочи с мундщука. — Според твоите възгледи Бог е сумарно понятие за категории, в които вярваш — като „справедливост“, „морал“ и „обич“. Предполагам, че сред всички разумни същества, били те човеци или хичиянци, както и изкуствени интелекти, съществува нещо като съгласие за това какво точно представляват изброените добродетели и тогава един взаимно споделян „Бог“ ще е техният сбор. Това задоволява ли те като отговор?

— Ни най-малко!

Той се усмихна отново и погледна към екрана. Все още се виждаше само сивкавото нищо на хиперпространството.

— Така и предположих, Робин. Мен също не ме задоволява, но в края на краищата вселената не е създадена, за да ни прави щастливи. А сега… — той ме спря с жест, предугадил, че съм готов с новия си въпрос — с твое разрешение, ще се върнем към екрана, защото вече почти излязохме в нормалния космос.

Всъщност, той не изчака разрешение. Беше изчезнал, само миг, след като ме надари с онази негова дяволита усмивка, която — както много други черти на моя скъп приятел Алберт Айнщайн — ме изкарва извън нерви.

Както винаги, беше прав.

Все пак реших да му покажа кой командва тук. Затова не се втурнах веднага след него. Забавих се с осем или девет милисекунди, което не е никак малко в гигабитовото пространство.

Време, достатъчно, за да помисля върху някои неща. Проклетият Алберт! Как можа да ми се яви в този облик — на самия Господ Бог! Пък и след като го направи, можеше да е поне малко по-конкретен. Нали такива винаги са били правилата! Когато Йехова е заговорил Мойсей от горящия храст и когато ангелът е предал каменните плочи с надписи — те са говорили точно това, което се е очаквало от тях.

Нима аз нямах право на по-конкретни обяснения за всичко, което ме безпокоеше? На няколко глътки от извора на мъдроста?