Читать «Последната битка на Сандокан» онлайн - страница 156

— Яниш! — извика Мариана, премаляла от страх

— Кураж, дявол да го вземе! — кресна й Яниш — Да живее Малайския тигър!

Чуха се бързи стъпки по стълбите и гласове:

— Коменданте! Коменданте!

Яниш и Мариана се притаиха зад барикадата.

— Хиляди дяволи Отворете, коменданте! — извика един глас.

— Да живее Малайския тигър! — отвърна му Яниш.

Отвън долетяха проклятия, викове на ужас, после силен удар разтърси вратата.

— Яниш! — проплака Мариана.

— Не се бойте!

С още два удара вратата бе разкъртена, една брадва огвори процеп и се показа цевта на пушка. Но Яниш светкавично я отблъсна и изпразни пистолета си през процепа. Някакво тяло тупна на пода, докато другите се втурнаха обратно по стълбите:

— Предателство! Предателство!

Битката на палубата продължаваше, отекваха страшни викове, пушечни и пистолетни гърмежи. И сред тази адска врява се носеше гръмовният глас на Сандокан, който хвърляше своите орди в атака.

Мариана бе паднала на колене, а Яниш се мъчеше да отмести барикадата, когато няколко гласа извикаха изведнъж:

— Пожар!… Да се спасява, кой го може!

— Гръм и мълния! — възкликна португалецът пребледнял, с отчаяни усилия събори барикадата и с един удар на ятагана сряза въжето, което свързваше нещастния комендант. После грабна Мариана на ръце и изтича навън

Гъсти кълба дим бяха обзели вече коридора, откъм офицерските каюти нахлуваха пламъци. Яниш изскочи на палубата с ятагана между зъбите. Битката вече привършваше. В момента Малайския тигър атакуваше яростно кърмовия мостик, където се бяха задържали трийсет или четирийсет англичани.

— Пожар! — извика Яниш.

Англичаните, които виждаха, че са вече сразени, заскачаха безредно в морето Сандокан се обърна към Яниш, разблъска хората около себе си и грабна Мариана на ръце:

— Моя! Най-сетне моя!

— Да, твоя, и този път завинаги — промълви тя.

Но в същия миг откъм морето отекна топовен залп.

— Лордът!… Всички на борда на платноходите! — изрева Сандокан.

Сандокан, Мариана, Яниш и оцелелите от битката пирати оставиха парахода, който гореше вече като сноп сухи съчки, и се прехвърлиха на платноходите, където взеха и ранените.

За миг платната бяха вдигнати, пиратите хванаха греблата и трите платнохода се измъкнаха бързо от залива, излизайки в откри го море.

Сандокан отведе Мариана на носа и с върха на ятагана си й посочи една малка бригантина, която плаваше на седемстотин стъпки от тях, отивайки към залива.

— Виждаш ли го, Мариана? — попита я Сандокан, като посочи един човек, облегнат на бугшприта.

— Чичо ми! — изхлипа момичето и закри лицето си с ръце.

— Погледай го за последен път!

— Ах, Сандокан!

— Гръм и мълния, той е!… — възкликна Яниш, грабна карабината от ръцете на един малаец и я насочи към лорда, но Сандокан го спря.

Бригантината напредваше бързо, мъчейки се да препречи пътя на трите платнохода, но беше вече много късно. С неудържима сила вятърът тласкаше корабите на изток.

— Огън по тези нещастници! — чу се гласът на лорда Проехтя гоповен залп и гюллето свали пиратското знаме, издигнато малко преди това по заповед на Яниш. Сандокан сложи ръка на сърцето си и промълви печално: