Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 5

– Не, Сам. Съжалявам, не мога – изграчвам.

– Ава, тревожа се, че е направил нещо глупаво. Моля те!

Гърлото ми започва да се стяга и Сам тръгва към мен с протегнати ръце. Не осъзнавах, че се движа назад.

– Сам, моля те, недей! Не мога да го направя. Той няма да иска да ме види и аз не искам да го видя.

Той сграбчва ръката ми, за да спре отстъплението ми, придърпва ме към гърдите си и ме притиска.

– Ава, не бих те молил, наистина не бих, но трябва да отида там и да се уверя, че е добре.

Раменете ми се отпускат уморено в прегръдката му, а от устните ми се изплъзва тихо ридание. Мислех, че вече не са ми останали сълзи.

– Не мога да се срещна с него, Сам.

– Хей! – възкликва той, отдръпва се и ме поглежда. – Само ни помогни да минем през портиера! Единствено за това те моля! – добавя, изтрива заблудена сълза от бузата ми и се усмихва умолително.

– Няма да влизам – потвърждавам и стомахът ми се свива от паника при мисълта, че ще го видя отново. Но ако е направил нещо глупаво?

– Ава, само ни заведи до апартамента!

Кимвам и изтривам стичащите се сълзи.

– Благодаря. – Той ме дръпва към поршето си. – Влизай! Дрю и Джон ще ни чакат там. – Отваря вратата на пътника и ме насочва към колата.

Сядам на седалката и оставям Сам да ме откара до „Луссо“ на доковете „Сейнт Катрин“ – място, на което се бях заклела никога повече да не се връщам.

Втора глава

Когато „Луссо“ се появява пред погледа ми, дишането ми болезнено се учестява. Трудно е да устоя на смазващото желание да отворя вратата и да изскоча от движещата се кола на Сам. Той ме поглежда с очевидно тревожно изражение на сладкото си лице, сякаш доловил намерението ми.

Паркира пред входа за гаража, минава от моята страна да ме вземе и ме държи здраво, докато ме води към Дрю, който чака наблизо.

Както винаги, той изглежда елегантен с костюм и официални обувки и със съвършено стилизирана черна коса, но вече не ме кара да се чувствам неудобно. Това, което ме шокира, е, че ме поема от Сам, придърпва ме към себе си и ме притиска силно. Това е първият истински контакт, който съм имала с него.

– Ава, благодаря, че дойде.

Не казвам нищо, защото наистина не знам какво да кажа. Те истински се тревожат за Джеси и аз се чувствам виновна и съм дори още по-разтревожена от тях. Дрю ме освобождава и ми се усмихва бегло, сякаш да ме успокои. Изобщо не ме успокоява.

Сам сочи към пътя.

– Ето го голямото момче.

Обръщаме се, за да видим как Джон паркира черния си автомобил „Рейндж Роувър“, набивайки рязко спирачки зад колата на Сам. Плъзва голямото си тяло навън, сваля слънчевите си очила и кима за поздрав. Това е обичайният безмълвен поздрав на Джон. Мили Боже, той изглежда вбесен. Зървала съм само за кратко очите му, те винаги са скрити зад тези очила, дори нощем или вътре, но сега слънцето свети, така че не мога да разбера защо ги е свалил. Може би иска всички да знаят колко е ядосан. Действа. Изглежда страховит.

Поемам си дълбоко въздух и набирам кода, като отварям вратата за момчетата. Иска ми се моето участие да приключваше само с това. Дрю ми прави жест да ги водя и аз тръгвам през паркинга в мълчание. Стомахът ми пърха, когато влизаме в мраморното фоайе на „Луссо“. Всички сме притихнали, чува се единствено тропотът на обувките ни. Вътрешностите ми започват да се усукват и дишането ми се ускорява. Толкова много неща се случиха на това място. „Луссо“ беше първото ми голямо постижение в дизайна. За първи път бях с Джеси тук, последната ми среща с него също беше тук. Всичко започна и свърши в тази сграда.