Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 36

– Всичко наред ли е?

Обръщам се и виждам Дан да приближава с моята чанта през рамо. Усмихвам се леко.

– Да.

– Уредих сметката. Ето – казва и ми подава чантата.

– Благодаря.

– Добре ли си? – пита. Мръщи се.

Не, по дяволите, не съм. Истината за Джеси изчерпва търпението ми.

– Да, добре съм. – Залепвам весело изражение на лицето си. – Е, какво искаш да правим?

– Тюсо? – пита той с широка усмивка. Отвръщам му със същата.

– Абсолютно. Да вървим!

Той ми предлага ръка и тръгваме. Загубила съм броя на случаите, в които сме скитали из залите на Музея на мадам Тюсо. Това е традиция. Няма восъчна фигура, с която да не сме се снимали. Промъквали сме се навсякъде, влизали сме в забранени зони и сме правили каквото е нужно за снимките, които ни трябват за албума. Детинско, но си е нещо наше.

Прекарваме невероятен ден. Смея се толкова много, че ме болят бузите. Както се оказва, единствените нови восъчни фигури в музея са на кралското семейство. Аз се снимам с Уилям и Кейт, а Дан е запечатан да стиска циците на кралицата. Вечеряме в любимия ни китайски ресторант в Чайнатаун и обръщаме няколко чаши вино в един бар.

Прегръщам Дан здраво, докато се сбогуваме при входа на метрото.

– Кога заминаваш?

– След няколко седмици. Отивам в Манчестър утре, за да се видя с някои приятели от университета, но ще се върна в Лондон другата неделя, така че може да се срещнем отново, преди да замина. Става ли?

Освобождавам го.

– Добре. Обади ми се, щом се върнеш в Лондон!

– Ще ти се обадя. Грижи се за себе си, хлапе! – казва. Целува ме по бузата. – Имам мобилен телефон, ако се нуждаеш от мен.

– Добре – усмихвам се.

Отдалечава се и ме оставя с желанието да остане завинаги. Никога не съм се нуждаела от него толкова много.

Когато влизам отново във фоайето на „Луссо“, Клайв говори по телефона. Минавам покрай бюрото му на път към асансьора. Наистина нямам настроение да бъбрим.

– Благодаря, довиждане! Ава! – вика след мен. Извъртам очи, преди да се обърна с лице към него.

– Да?

Оставя телефона на поставката му и бърза към мен.

– Отби се една дама. Опитах се да се обадя на господин Уорд, но той не отговори. Не можех да я пусна горе.

– Дама? – вече привлече вниманието ми.

– Да. Зряла жена. Приятна, с чуплива руса коса. Каза, че било спешно, но ти, разбира се, знаеш правилата.

О, да, знам правилата и този път съм облекчена, че ги е спазил. Руса с чуплива коса? Със сигурност не е Сара.

– Колко зряла?

Той свива рамене.

– Средата на четиридесетте.

Не харесвам Сара, но тя определено не изглежда в средата на четиридесетте.

– По кое време беше това, Клайв?

Поглежда часовника си:

– Само преди половин час.

– Тя представи ли се?