Читать «Гадателката» онлайн - страница 28

— Откога си тук? — попита Мишката.

Райън замълча, колкото да пресметне наум.

— Осемнайсет години. Купих това място преди седем.

— Бара?

— Целия проклет град — всичките три важни сгради.

— Добре, Перило, това е интересна история, но ние сме жадни.

— Какво ще искате?

— Една голяма студена бира за мен — каза Мишката.

— Първата е за сметка на заведението.

— Шегуваш се!

Той поклати глава.

— За едно нещо никога не се шегувам и това са парите.

— Някой ден трябва да ми кажеш как си останал в бизнеса.

— Някой ден — увери я Райън.

— А ти какво ще искаш? — попита Мишката Пенелопа.

— Чаша вода, моля — отговори момичето.

— Добре. Това ще ти струва триста кредита.

— Какво? — извика Мишката.

— Триста кредита — повтори Райън.

— За чаша вода? — невярващо попита тя.

— Никой не те кара — рече весело Райън. — Ако мислиш, че някъде ще я купиш по-евтино, опитай.

— Сега разбирам как си въртиш бизнеса — раздразнено заяви Мишката.

— Тук водата струва много повече, отколкото едно легло. На триста километра наоколо няма капка вода. Малките количества, които миньорите намират под земята, се използват за вадене на диамантите.

— Не можете ли да я пречиствате?

Той поклати глава.

— Радиоактивна е. Две чаши от нея и няма да имаш нужда от фенерче, когато излизаш нощем.

Мишката извади пачка кредити и ги тръшна на масата, а след минутка Райън се появи иззад бара с една бира и чаша вода.

— Продавам много повече вода, отколкото можете да си представите — поясни той любезно. — Няма да повярвате колко би платил един човек с торбичка диаманти, за да напълни манерката си, преди да потегли към Хагард, особено когато не се е обадил на партньорите си, че тръгва.

Мишката погледна през прашния прозорец към безкрайната равнина от пясък и скали.

— Да, мога да си представя.

— Между другото, колко ще останете с детето?

— При вода за триста кредита — по-малко, отколкото очаквах.

— Ако не ви достигат пари, можете да работите.

— Не знам нищо за мините и минния бизнес.

Райън поклати глава.

— Нямах предвид това… Завъртял съм малък бизнес на най-горния етаж. Винаги мога да осигуря работа на една здрава жена… а и малкото момиче може да спечели доста.

— Не се интересувам.

— Ще се учудиш колко щедри могат да бъдат тези миньори.

— Забрави за това.

Райън вдигна рамене.

— Добре, ако си промениш мнението, обади ми се.

Мишката просто го погледна и той се върна обратно зад бара.

— Имаш ли нещо против един въпрос? — попита Райън, докато я гледаше как допива бирата си.

— Стига да е на друга тема.

— Какво правите ти и дъщеря ти по тези места?

— Може би съм омъжена за някого от миньорите.

— А може би аз съм султанът на Сириус V — отвърна той с усмивка. — Ако принадлежеше на някого от миньорите, досега да си попитала за него.

— Не принадлежа на никого — поправи го Мишката.

— Точно това имах предвид — съгласи се Райън. — И така, защо сте тук?

— Харесва ми пустинята.

— Търси ви полицията, нали? Какво сте направили там, в Хагард?