Читать «Гадателката» онлайн - страница 30

Райън кимна.

— Но му приляга. Той е някакъв каприз на природата или мутант. Растял нормално до осемнайсет-деветнайсет години, а през последните два-три века не пораснал и с един ден.

— Какъв е? Ловец на глави?

— Нямаше да ви е от полза, ако беше — отговори Райън. — Освен ако няма награда за главата на вашия човек. Не, Вечното хлапе е убиец. Върши работа на всеки, който може да си позволи цените му.

— Защо е тук?

— Някои въпроси просто не трябва да се задават.

— Но ти пръв заговори за него.

— Нямах предвид въпроса ти към мен — ухили се Райън. — А че аз лично не бих попитал него.

— Кога ще слезе долу?

— Зависи колко му е забавно горе. Но тъй като е отседнал в хотела, слиза долу да хапне.

— И със сигурност е убиец, а не ловец на глави?

— Да, не че има някакво значение за вас. Детето почти се изпусна, че не са ви ограбили.

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

Райън отново се изсмя.

— Ако вярвах дори на половината, досега да съм убит и заровен някъде.

— Ще ни трябва стая — каза Мишката и стана от масата, с което подкани Пенелопа да направи същото.

Райън погледна в компютъра си зад бара.

— Стая 203. Две легла и изглед към басейна.

— Имате плувен басейн тук? — възкликна Мишката невярващо.

— Да. Няма вода в него, но басейнът си е там. Разнообразява пейзажа. Имаш ли си име?

— Избери си някое.

Барманът кимна, като че това бе в реда на нещата, и вкара кода в компютъра.

— Добре, госпожо Майко и госпожице Дъщеря. Стълбището е ей там, вляво, зад завесите, а вратата на стаята е отключена. Като влезете, на един от екраните над леглата ще се появят кодовете за заключване и отключване. Вечерята е половин час след залез слънце.

— Благодаря. — Мишката поведе Пенелопа към завесите. — Между другото, той кога се появи?

— Вечното хлапе ли? Тази сутрин. — Райън посочи към прозореца. — Превозното средство на няколко метра вляво от вашата кола е негово… Сигурно трябва да свърши нещо тук. Не е моя работа да питам.

— Точно така — отговори Мишката и се заизкачва по стълбите.

Секунда по-късно се озоваха в стая 203. Беше малка и сравнително чиста, въпреки че дори добре запечатаният прозорец не можеше да спре навлизането на праха отвън. Имаше две въздушни легла, холографско видео и компютър (които работеха само при вкарване на персонални кубчета с кредити), бюро, два съвсем обикновени дървени стола и баня с химическа тоалетна и сух душ.

Мишката седна на края на едното легло, а Пенелопа първо сложи Дженифър да се облегне на възглавницата и едва тогава се отпусна върху своето легло.

— Съжалявам — обади се момичето. — За Оли Трите юмрука, просто ми се изплъзна от устата.

— Няма значение. И без това знае, че лъжем.

— Мислиш ли, че ще ни предаде?

— На кого? — попита Мишката без признаци на притеснение. — Ще му е толкова трудно да стигне до представител на закона, колкото и на нас ни беше да стигнем дотук. Освен това не знае кои сме.

— Ще разбере.

— Виждаш ли това в бъдещето?

Пенелопа поклати глава.

— Не… но винаги научават — рано или късно.

— Може би не и този път. Искам да си поговоря малко с Вечното хлапе.