Читать «Гадателката» онлайн - страница 27

— Да си измислим тайна? — попита недоумяващо Пенелопа.

Мишката кимна.

— Имаме нужда от таен сигнал, за да знам, ако някой иска да ни стори зло.

— Като таен код! — възкликна развълнувано момичето. — Като в историите, които гледах по видеото.

— Точно така.

— Ако правя така? — предложи Пенелопа и изкриви лицето си в толкова гротескна физиономия, че Мишката се разсмя с глас.

— Няма да остане тайна задълго.

— Мога да се престоря, че кихам.

— Не — възрази Мишката. — Трябва ни нещо, което не привлича вниманието към теб. Опитай се да почешеш брадичката си.

Момичето започна да се чеше силно с цяла ръка.

Мишката поклати глава.

— Използвай само един пръст и го направи небрежно.

Детето се постара да изпълни инструкциите точно.

— Така. Ако някой иска да ни навреди, направи този жест.

— Но ако съм в друга стая и не можеш да ме видиш? — попита Пенелопа. — Може би трябва да си подсвирквам някаква песничка?

— Не, това ще привлече вниманието.

— Ако някой иска да ни убие, не трябва ли да се стремим да привличаме вниманието?

Мишката се намръщи.

— Не съм толкова яка, че да победя при сбиване. Искам само леко предупреждение, така че да се измъкнем незабелязано, преди да ни нападнат. Освен това някой е предложил купчина пари за теб. Да привлечеш вниманието в град като Офир, където всеки четирима от петима мъже ще се досетят коя си, значи да си изпросиш отвличане, а не помощ или спасение.

Пенелопа млъкна и продължи да се упражнява в небрежно почесване на брадичката си. Мишката увеличи скоростта и се опита да не мисли за постоянно нарастващата горещина в колата.

Два часа по-късно пристигнаха в градчето Офир.

6

Мишката влезе в бара с Пенелопа плътно след нея и въздъхна с облекчение при вълната от студен въздух, която я посрещна. Вътре имаше дванадесет огромни изхабени маси от местно дърво, всичките празни в средата на деня, и Мишката се отпусна на най-близкия стол. Стените бяха покрити с холограми на военни и спортни герои и пълнички голи жени, от които нито една не я впечатли.

Барманът, нисък широкоплещест мъж, видимо накуцващ, с редички мустаци, от които горната му устна изглеждаше по-скоро мръсна, отколкото мъжествена, им кимна за поздрав.

— Не мога да си представя как някой издържа да живее тук — обади се Мишката. — Виждала съм по-хладни пещи.

Барманът се ухили.

— Едва след няколко часа ще достигнем същинската горещина. Ще свикнете.

— Защо някой ще иска да го прави? — отговори Мишката. Тя се вгледа в стоката му зад бара. — Какво имаш за пиене?

— Само кажи.

— Ще искаме и стая.

— Имате я, гратис.

— Даваш стаите си безплатно? — учудено попита Мишката.

— Ако накарам някой да ми плати, ще ми е за пръв път.

— От какво живееш тогава?

— О, справям се. Между другото, казвам се Райън, Райън Перилото.

— Перилото? — повтори Мишката. — Необичайно име.

Райън се изкиска.

— Е, не ми е истинското име. Дадоха ми го първата година, след като дойдох тук.

— Защо?

Той се наведе напред и опря големите си ръце върху лакирания плот.

— Някакъв пияница причиняваше неприятности и аз учтиво го помолих да напусне. Но той не ме послуша — Райън се усмихна при спомена. — Откъртих едно от перилата на стълбището и го цапардосах по главата. Оттогава съм Райън Перилото.