Читать «Гадателката» онлайн - страница 25

Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.

— Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя — оплака се тя.

— Опитай се да поспиш.

— Но аз току-що се събудих.

— Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.

— Добре — съгласи се Пенелопа.

— Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.

Пенелопа поклати глава.

— Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен — отказа непреклонно момичето.

— Хубаво. А кой се е държал добре с теб?

— Ти и Мерлин.

— Трябва да е имало още някой в целия ти живот.

Малкото момиче се замисли за момент.

— Може би майка ми.

— Само може би?

— Тя им позволи да ме вземат.

— Сигурно не е имала друг избор.

— Ти имаше избор — изтъкна Пенелопа. — Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.

— Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.

— И после какво?

Мишката сви рамене.

— Не знам.

— Няма да ме върнеш, нали?

— Не, вече ти казах, че няма да те върна.

— Много хора ми казват различни неща. — Пенелопа замълча за миг. — Повечето ме излъгаха.

— Прекалено си млада, за да си цинична.

— Какво значи това?

Мишката въздъхна.

— Значи, че твърде много хора са те лъгали.

— Пак говорим за мен — оплака се момичето. — Мислех, че ще приказваме за теб.

— Имам по-добра идея — предложи Мишката. — Нека да говорим за нас.

— За нас?

— За теб и мен.

— Какво за нас? — полюбопитства Пенелопа.

— Ами сега сме един екип.

— Така ли? — Лицето на детето светна от радост.

Мишката кимна.

— Заедно сме, нали?

— Да.

— И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?

— Така е.

— И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?

— Предполагам.

— Това ни прави един екип.

Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.

— Харесва ми да съм в един екип с теб.

— И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.

— Аз нямам никакви тайни.

— Всеки има тайни.

— Не и аз.

— Дори и ти — настоя Мишката. — Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.

Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.

— Моята майка ми я даде.

— Къде?

— Мисля, че беше във всекидневната.

— Имам предвид на кой свят?

Момичето вдигна рамене.

— Не помня.

— Как умря тя?

— Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.

— Имах предвид майка ти.

— Не знам дали е мъртва.

— Но ти смяташ, че е така.

Пенелопа кимна.

— Защо?

— Иначе би ме потърсила и спасила.

— Ами ако не знае къде си?

— Ти ме намери.

— Но аз не те търсех. Беше просто щастливо съвпадение. Ако това е единствената причина, тогава майката ти може да е жива. А баща ти?

— Те го отведоха.

— Те? — повтори Мишката. — Кои?

— Мъжете, които дойдоха с Тридесет и две. Той не даваше да ме отведат, затова взеха и двама ни.

— И оттогава не си го виждала?

— Не.

— Ако майка ти наистина е жива, сигурно те търси.

— Не мисля така.

— Защо?

— Тя се страхуваше от мен.

— От теб?

— Да.

— Защо?

— Защото съм различна.

— Искаш да кажеш, защото виждаш бъдещето?