Читать «Гадателката» онлайн - страница 23

— Но е скрита под туниката му, — продължи Мишката. — Как разбра, че носи такова нещо?

— Не знаех.

— Но току-що ми каза, че си знаела.

Пенелопа отново поклати глава.

— Знаех, че ножът ти няма да го нарани.

Мишката се намръщи.

— Но не знаеше защо?

— Не.

— А как разбра, че има метла зад вратата?

Пенелопа вдигна рамене.

— Мислех, че сме приятелки — обиди Мишката. — Приятелите нямат тайни един от друг.

— Видях я — промълви Пенелопа.

— Нали никога не си била на това стълбище.

— Да.

— Тогава как можа да я видиш? — настоя Мишката.

— Видях я — Пенелопа посочи главата си — тук, вътре.

5

— Нека да изясним нещо — настоя Мишката. — Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?

— Има много видове бъдеще — отговори Пенелопа. — Не мога да виждам всичките.

— А какво точно виждаш?

— Понякога… виждам какво ще се случи след малко.

— Но ти сгреши — рече Мишката. — Видя ме да удрям защитната жилетка, а аз не го направих.

— Опитвам се да помогна на най-доброто бъдеще да се случи. — Пенелопа се намръщи. — Но не винаги се получава. Хората продължават да ме преследват и искат да ме убият.

— Значи видя какво ще се случи, ако го ударя, и какво ще стане, ако не го сторя?

— Не е като да четеш книга — обясни момичето. — Видях, че ако го удариш, той ще ни убие. Затова побягнах и когато стигнахме до петия етаж, видях, че ако взема метлата и я поставя по определен начин, той ще се препъне в нея.

— А нашата стая? — продължи Мишката. — Видя ли някой вътре?

Пенелопа кимна.

— Имаше един мъж вътре. Ако бяхме влезли, щеше да ни застреля.

— Как тогава се остави Джими Неделята, оня извънземен или човекът, когото наричаш Тридесет и две, да те хванат?

Пенелопа сви рамене.

— Понякога не мога да избягам в нито едно бъдеще от тези, които виждам.

— Откога можеш да го правиш?

— Да правя какво?

— Да виждаш бъдещето.

— Мисля, че винаги съм можела.

— Колко напред виждаш?

— Зависи.

— Минута? Час? Седмица?

— Не, не толкова — отговори Пенелопа. — Обикновено няколко секунди. Понякога минута. — Тя замълча за миг. — А и не винаги мога да го правя. Обикновено само когато се налага.

— Например когато някой се опитва да ти стори нещо лошо ли?

— Да.

— Как става? — попита Мишката. — Четеш мислите им ли?

— Не. Просто виждам какво ще се случи и ако не ми харесва, се опитвам да го променя.

— Това се казва дарба — промълви Мишката. — Сега знам защо толкова много искат да те върнат.

— Не искам да се връщам — изхленчи Пенелопа. — Искам да остана с теб.

— Никой няма да те праща обратно — отсече Мишката. Внезапно се сети за мъртвото тяло в краката им.

— Трябва да изчезваме оттук — тя тръгна надолу по стълбите.

— А дрехите ни? — попита Пенелопа.

— Мъжът все още ли е в нашата стая?

— Не знам.

— Тогава не си струва да рискуваме. Ще си купим нови дрехи на следващата планета. Хайде.

Слязоха във фоайето, излязоха през вратата и се качиха на едно такси.

Когато наближиха космодрума, Пенелопа дръпна Мишката за ръкава.

— Не трябва да идваме тук. Опасно е.

— Сигурна ли си?

Пенелопа кимна.

— Но трябва да се махнем от планетата. Можеш ли да видиш как ще ни нападнат?

— Не. Само знам, че е опасно.