Читать «Гадателката» онлайн - страница 22

— Проклятие! — измърмори под нос Мишката.

Тя издърпа Пенелопа върху невидимата въздушна възглавница и я насочи към осмия етаж. Огромният мъж взе левия асансьор десет секунди по-късно.

Слязоха на осмия етаж и забързаха към стаята си. От мъжа ги деляха не повече от десетина метра.

Когато Мишката стигна до вратата и започна да набира комбинацията, една малка ръка я хвана за китката.

— Недей — прошепна Пенелопа.

Мишката се обърна към нея.

— Има някой вътре.

— Как разбра?

— Просто знам — убедено каза момичето.

Мишката й повярва, грабна ръката й отново и побягнаха далеч от огромния мъж.

— Дано да има стълбище! — промълви тя.

Свърнаха зад ъгъла и видяха надпис „изход“ над една от вратите.

— По-бързо! — Пенелопа побягна, а след нея и Мишката.

Тръгнаха по стълбата, вратата се затвори с трясък зад гърба им точно когато мъжът завиваше зад ъгъла. Мишката извади ножа си и клекна в сянката да го причака.

— Така няма да стане — прошепна Пенелопа.

— Ще трябва да стане — настоя Мишката.

— Няма — повтори момичето. — Последвай ме.

Тя се стрелна надолу по стълбите и жената я последва. Когато детето достигна петия етаж, зад тях се чуваха стъпките на мъжа.

На петия етаж Пенелопа спря и погледна бързо зад вратата, протегна се в тъмнината и извади една метла.

— Ти върви първа.

— Няма да стане — прошепна Мишката и стисна ножа по-здраво.

— Не можеш да му направиш нищо — изсъска Пенелопа. Тя вдигна метлата. — Това ще го спре.

Мишката впери поглед в нея, докато малкото момиче постави метлата напреко на стълбите и се скри на горната площадка.

— Побързай — настоя Пенелопа, когато огромният мъж се зададе.

Мишката се втурна към долната пощадка, готова за битка.

Мъжът носеше звуков пистолет в едната си ръка и бе толкова съсредоточен да ги търси, че не забеляза метлата, преди да се спъне в нея. Блъсна се в стената, изръмжа от изненада, после падна тежко по стълбите, виейки от болка. Когато се изтърколи на площадката, Мишката се наведе и майсторски преряза гърлото му.

Изведнъж Пенелопа започна да плаче и обви ръце около Мишката.

— Ще спрат ли някога? — изхленчи тя.

Дишайки с труд, Мишката погали малката русокоса глава, после отстъпи и хвана лицето на момичето между дланите си.

— Никога повече не пренебрегвай заповедите ми. Казах ти да заставаш винаги така, че аз да съм между тебе и този човек.

— Сега и ти си ми ядосана — изплака Пенелопа. — А мислех, че сме приятелки.

— Приятелки сме — отговори Мишката. — Затова се ядосвам. Можеше да те убият, защото не ми се подчини.

— Но твоят нож нямаше да го нарани! — възрази малкото момиче.

— Да го нарани ли? Той го уби!

— Но ти нямаше да улучиш врата му. Щеше да го удариш по гърдите или в корема.

— Това също щеше да е смъртоносно.

Пенелопа поклати глава.

— Нямаше да го нарани — продължи да настоява упорито тя.

— Защо ми повтаряш това? — поиска да узнае Мишката.

— Виж — Пенелопа посочи мъртвия мъж.

Мишката коленичи и го огледа, после се обърна изненадана към момичето.

— Той има броня! — възкликна тя.

— Това се опитвах да ти кажа.