Читать «Гадателката» онлайн - страница 17

— Знаех си, че така ще стане.

Около триста метра от кораба магьосникът отново забави крачка.

— Сега пък какво има? — попита Мишката.

— Не виждам никого.

— И?

— Ако са вътре в кораба, те вече са взели момичето и нямат нужда от нас.

— Тогава защо не ни застреляха?

— Защо да поемат риска да не улучат от половин километър, когато могат да ни изчакат да стигнем до кораба и да ни пръснат главите от десет метра? — отговори Мерлин.

— Какво предлагаш да правим тогава — да стоим тук, докато умреш от топлинен удар?

— Не знам.

— Ами прави каквото искаш — рече Мишката. — Аз продължавам към кораба.

Мърморейки си под нос, Мерлин тръгна до нея. На около сто и петдесет метра от кораба Мишката спря, заслони очи с ръка и впери поглед напред.

— Какво има? — не издържа Мерлин.

— Не съм сигурна. Свети ми в очите, но… мисля, че виждам две тела пред входа на кораба.

— Движат ли се?

Тя поклати глава.

— Приличат на трупове.

— Това е лудост! — възкликна Мерлин. — Нямаме нито един ангел-хранител на тази планета, а и на никоя друга.

— Може да са се спречкали — предположи Мишката.

— Ами нека да разберем.

Внимателно се приближиха до кораба, но Мишката бе права — двама мъже, тежко въоръжени, лежаха мъртви в основата на стълбата, която водеше към входния люк.

— Много странно — отбеляза Мишката. — Никой от тях не се е опитал да използва оръжието си.

— Какво ги е убило? — попита Мерлин.

— Този отляво като че си е счупил врата. По другия не виждам никакви следи.

— Люкът е отворен. Мислиш ли, че има още някой вътре?

— Има само един начин да разберем — отвърна Мишката, изкачи се по стълбата и влезе вътре.

— Пенелопа! — извика тя. — Добре ли си?

Внезапно, стискайки парцалената си кукла, малкото русо момиче изскочи от кабината си и се хвърли в ръцете й.

— Моля ви, не ме оставяйте повече сама! — разплака се то. — Толкова се изплаших!

— Всичко е наред — погали я Мишката по главата. — Никой няма да те нарани.

— Има ли още някой вътре в кораба? — попита Мерлин, като се изкачи през люка.

Пенелопа поклати глава.

— Не, само аз съм.

Мишката я накара да седне и приклекна до нея.

— Разкажи ми какво стана — помоли тя.

— Двама много лоши хора дойдоха тук, след като вие тръгнахте — отговори Пенелопа.

— Знам.

— Мисля, че искаха да ме вземат със себе си.

— И аз така мисля — съгласи се Мишката.

— Радвам се, че умряха.

— Аз също. Но как точно умряха?

— След като вие тръгнахте, ми стана самотно и изведох Дженифър да си поиграем, но наоколо няма никакви малки момичета. — Тя като че ли щеше да се разплаче отново. — Нямаше никой. — Замълча за момент. — Трябва ли да оставаме тук?

— Тръгваме след броени минути — отвърна Мишката. — Какво точно се случи с двамата мъже?

— Видях ги, че идват, уплаших се и побягнах. Скрих се в кораба, но оставих Дженифър на стълбата пред вратата.

— Искаш да кажеш пред входния люк?

— Пред вратата — повтори Пенелопа и посочи към отворения люк. — Единият от тях се спъна в Дженифър, падна и повече не помръдна.

— А другият?

— Той коленичи до първия да види дали е жив и нещо го ухапа.

— Нещо? Какво?

— Не знам. Живее в пясъка. Той изкрещя, хвана се за ръката и умря. — Тя стоеше вперила поглед в люка. — Бяха много лоши хора.