Читать «Гадателката» онлайн - страница 139

— Ти я уби, все едно че сама натисна спусъка — продължи Ледения, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в крака си.

— Тя нямаше да ми бъде приятелка повече — рече капризно малкото момиче. — Щеше да ме напусне.

Ледения погледна към извънземния.

— Е? Няма ли да довършиш работата?

Лъжекостенурката се обърна към Пенелопа.

— Какво е твоето желание, Гадателко?

Пенелопа погледна към Ледения, проснат в прахта, кракът му потънал в кръв и безжизнен.

— Той е просто един старец — каза презрително тя. — Не може да ни направи нищо.

— По-добре ме убий сега — обади се Ледения. — Защото ако ме оставиш да живея, ще се върна и ще те намеря.

— Не можеш да ми сториш нищо — отвърна убедено Пенелопа. — Никой не може да ме нарани.

— Извади късмет — рече той, а лицето му се изкриви от болка. — Следващия път няма да е така.

Тя се приближи до ранения и впери поглед в него.

— Наистина ли мислиш, че е просто късмет единствено аз и моят приятел да останем живи? Наистина ли го мислиш?

— Хайде, Гадателко — обади се спокойно извънземният, — време е да тръгваме.

Ледения се опита да достигне пистолета си, но той бе паднал твърде далеч, а мъжът нямаше сили да довлече тялото си до него.

— Ще те намеря — обеща той.

— Не, няма — отвърна Пенелопа. — Лъжекостенурката и аз ще отидем много далеч сега, не на Лятно злато, но някъде другаде, където никой не може да ме намери. И там ще порасна и ще се науча как да бъда Гадателката, и някой ден, когато съм готова, ще се върна. — Тя погледна отново към тялото на Мишката. — И никога няма да обичам другиго.

— Ще чакам — обеща Ледения, а погледът му започна да се замъглява.

— Ти? Ти ще си само старец с един крак. — Тя се усмихна. — Ако не ти помогнат, дори няма да оживееш до довечера. — После се обърна към извънземния и го хвана за ръката. — Време е да тръгваме.

— Да, Гадателко — отговори съществото, хвана ръката й и тръгнаха по прашния път към неговия кораб.

Ледения не ги изпусна от очи, докато не загуби съзнание.

34

Когато се събуди, лежеше в болница на Маккалистър II и през следващите няколко седмици се нагаждаше към изкуствения си крак.

След като напълно се възстанови, се върна на Убийствен рай. Дванадесет тела бяха погребани зад пансиона. Тъй като никой не ги познаваше, върху надгробните камъни нямаше никакви надписи. Той реши, че един от гробовете вляво принадлежи на Мишката, и остави букет от диви цветя върху него.

После се отби в ресторанта, преди да се върне на кораба.

Пълничката жена не беше там и никой не го разпозна, така че се наслади на спокоен обяд. Накрая сервитьорът, млад мъж с тъмнокестенява коса и току-що наболи мустаци, се приближи до него със сметката.

— Забелязах, че разглеждахте гробовете ей там — каза той. — Роднина ли сте на някого от тях?

— Не — отговори Ледения.

— Страхотна битка — продължи младият мъж, лицето му светеше от мечти за героизъм. — Искаше ми се да бях тук. — Той замълча, после добави поверително: — Казват, че Вечното хлапе бил един от тях.

— Не думай?