Читать «Градът» онлайн - страница 144

— Радваме се на пристигането ти — отвърна любезно Хомър.

— Що се отнася до мравките, предполагам, че искаш да ги спреш — каза Дженкинс.

Хомър кимна утвърдително.

— Съществува начин да се направи това — каза Дженкинс. — Знам го с положителност. Дано успея да си припомня метода, използуван от уебстърите. Това бе много отдавна. Методът обаче бе много прост. Спомням си, че бе прост.

Повдигна ръка и почеса брадичката си.

— Защо правиш това? — попита Арчи.

— Какво?

— Защо разтриваш лицето си по този начин? С каква цел го правиш?

Дженкинс отпусна ръка.

— Навик, Арчи. Уебстърски навик. Те постъпваха така и аз го научих от тях.

— Това помага ли ти да мислиш по-добре?

— Може би помага, може би не. На уебстърите изглежда им помагаше. Нека си помисля какво би сторил един уебстър в нашето положение. Уебстърите биха могли да ни помогнат. Знам, че това им е по силите.

— Уебстърите, които живеят в света на коблитата — каза Хомър.

Дженкинс поклати глава.

— Там вече няма уебстъри.

— Ти обаче каза, че си отвел неколцина от тях там.

— Така е. Там обаче вече ги няма. Близо четири хиляди години живях сам в света на коблитата.

— В такъв случай, уебстъри вече няма никъде. Останалите заминали за Юпитер. Това ми го каза Ендрю. Дженкинс, къде са намира Юпитер?

— Все още са останали — каза Дженкинс. — Думата ми е за уебстърите. Неколцина би трябвало да са останали в Женева.

— Задачата никак не е лесна — каза Хомър. — Даже и за един уебстър. Тези мравки са хитри. Арчи навярно ти е разказал за бълхата, която откри.

— Не бе бълха — каза Арчи.

— Да, разказа ми — потвърди Дженкинс. — Каза, че се покатерила върху Иезекиил.

— Не се покатери върху него, а влезе в него — поправи го Хомър. — Тази бълха не бе бълха, а малък робот. Проби отвор в черепа на Иезекиил и влезе в мозъка му. Сетне запечата отвора.

— И какво прави сега Иезекиил?

— Нищо — отвърна Хомър. — Сигурен съм обаче какво ще направи, след като роботът го пренастрои. Ще чуе Зов. Ще чуе Зов и ще пожелае да отиде да работи на строежа на Сградата.

— Да… — каза Дженкинс. — Не им е по силите да свършат работата си сами, така че поставят под контрол създания, способни да направят това.

Отново протегна ръка и почеса брадичката си.

— Любопитно ми е дали някога Джо, когато се е вживявал в ролята на бог на мравките, е допускал тази работа.

Всъщност, това предположение бе смехотворно. Джо нямаше как да допусне това. Дори и мутант като Джо не бе в състояние да надникне дванадесет хиляди години напред във времето.

Всичко това се случи много отдавна, помисли си Дженкинс. Оттогава се случиха много неща. Брюс Уебстър току-що бе започнал да прави своите експерименти с кучетата. Тогава едва бе започнал да мечтае за говорещи и мислещи кучета, тръгнали лапа за ръка с хората по пътя на съдбата. Тогава не бе знаял, че само след няколко кратки века хората ще се разпилеят по четирите посоки на вечността и ще оставят Земята на Кучетата и роботите. Не бе знаял, че дори и името на Човека ще бъде забравено в праха на годините и че цялата раса ще започне да бъде назовавана по името на един-единствен род.