Читать «Градът» онлайн - страница 146

Всичко бе потънало в мъгла и в сивата забрава на съня. Нещо обаче изпъкваше ясно и релефно в разума му. Бе поискал вечност, а не я получи.

В разума му се появи дума. Дума, наподобяваща тихо почукване по отдалечена врата.

Продължи да лежи и да слуша почукването. Думата се превърна в две думи. Тези думи бяха неговото име.

Джон Уебстър, Джон Уебстър. Думите продължиха да почукват мозъка му.

Джон Уебстър.

Джон Уебстър.

— Да — каза мозъкът на Уебстър и думите изчезнаха и не се повториха.

Тишина. Изтъняване на мъглата на забравата. Постепенно възстановяване на паметта. Спомените започнаха да се завръщат един по един.

Съществуваше град и името му бе Женева.

В него живееха хора, лишени от цел.

Извън града живееха Кучета. Обитаваха целия свят извън града. Те имаха цели. Имаха и мечти.

Сара се бе изкачила на хълма, за да си осигури век, изпълнен със сънища.

А пък аз, Джон Уебстър, се изкачих на хълма и поисках да ми дадат вечност. Това не е вечност.

— Джон Уебстър, обажда се Дженкинс.

— Да, Дженкинс — каза Джон Уебстър, но не го изрече с език. Не го изрече с език, устни и гърло, тъй като цялото му тяло, поставено в цилиндъра, бе изпълнено с течност, пазеща го от обезводняване. Течност, която същевременно го хранеше. Течност, запечатала неговите устни, очи и уши.

— Да, Дженкнис — отговори Уебстър с разума си. — Помня те. Сега си спомням за теб. Открай време си работил при семейството. Помогна ни да научим Кучетата да говорят. Остана при тях и след като семейството замина.

— Все още съм с тях — каза Дженкинс.

— Потърсих вечността — каза Уебстър. — Закрих града и потърсих вечността.

— Нерядко сме си задавали въпроса защо закри града — каза Дженкинс.

— Заради Кучетата — отвърна разумът на Уебстър. — За да им се даде шанс. Хората щяха да го провалят.

— Кучетата се справят добре — каза Дженкинс.

— Градът вече открит ли е?

— Не, все още е закрит.

— Ти обаче си тук.

— Да, но аз съм единственият, който знае пътя. Други няма да дойдат. Поне в близко бъдеще.

— Бях забравил за времето. Колко време измина, Дженкинс?

— Откакто закрихте града? Около десет хиляди години.

— Има ли други хора?

— Да, но спят.

— А роботите? Все още ли са на пост?

— Роботите все още са на пост.

Уебстър продължи да лежи неподвижно и разумът му се изпълни с мир. Градът все още бе закрит, а последните хора спяха. Кучетата се справяха с положението, а роботите бяха на пост.

— Не трябваше да ме будиш — каза той. — Не трябваше да прекъсваш съня ми.

— Трябва да науча нещо. Някога го знаех и бе нещо много просто, но го забравих. То е нещо просто и същевременно изключително важно.

— И какво е то, Дженкинс? — попита Уебстър.

— Става дума за мравките. Едно време досаждаха на хората. Как се справяхте с тях?

— Как ли? Ами тровехме ги — отвърна Уебстър.

— Тровехте ги! — възкликна Дженкинс.

— Да — отвърна Уебстър. — Това е нещо много лесно. Примамваш мравките с разтвор от сладък сироп, който им харесва. В него слагаш смъртоносна за тях отрова. Не поставяш обаче доза, която да ги умъртви веднага. Слагаш бавнодействуваща отрова, която да отнесат в мравуняка. Така убиваш не само две или три мравки, а много повече.