Читать «Градът» онлайн - страница 143

Вратата се отвори и се появи робот. Хомър дотогава не бе виждал толкова голям робот. Блестящ, грамаден и масивен, с полирано тяло, блестящо като огън даже и в мрака. На рамото му се бе сгушил енотът Арчи.

— Аз съм Дженкинс — каза роботът. — Тази вечер реших да се върна.

Хомър преглътна и бавно седна на мястото си.

— Дженкинс — каза той. — Има предания… Има легенди… От дълбока древност.

— Само легенди ли са останали? — попита Дженкинс.

— Да — отвърна Хомър. — Остана легендата за робот, грижил се за нас. Впрочем, днес Ендрю каза, че те е познавал. Има и предание за това как по случай седемхилядния ти рожден ден Кучетата са ти подарили ново тяло. Прекрасно тяло, което…

Хомър не довърши мисълта си. Тялото на застаналия пред него робот с енот на рамото нямаше как да бъде друго, освен подареното за рождения ден.

— Какво стана с Дома на Уебстърови? — попита Дженкинс. — Пазите ли все още Дома на Уебстърови?

— Все още пазим Дома на Уебстърови — отвърна Хомър. — Поддържаме го във вида, в който го заварихме. Длъжни сме да го правим.

— А какво стана с уебстърите?

— Уебстъри вече няма.

Дженкинс кимна с разбиране. Чувствителното му тяло вече му бе съобщило, че уебстъри вече няма. Не долавяше нито вибрации, предизвикани от уебстъри, нито пък мисли за тях в разума на нещата, до които се докосваше.

Така и трябваше да стане.

Прекоси бавно стаята с меки котешки стъпки, независимо от огромната си тежест. Хомър усети приятелското излъчване и добротата на металното създание. Усети, че огромната му сила бе готова да го защити.

Дженкинс приседна до него.

— Имаш си неприятности — каза Дженкинс.

Хомър го погледна.

— Имам пред вид мравките — поясни Дженкинс. — Арчи вече ми разказа. Каза ми, че си имаш неприятности с мравките.

— Реших да се скрия в Дома на Уебстърови — каза Арчи. — Боях се да не ме уловите отново, така че реших да се скрия в Дома на Уебстърови…

— Достатъчно, Арчи — прекъсна го Дженкинс. — Ти нищо не знаеш за това. Вече ми каза, че нищо не знаеш. Само ми каза, че Кучетата си имат неприятности с мравките.

След това погледна Хомър.

— Предполагам, че това са мравките на Джо — каза.

— Значи и ти познаваш Джо — каза Хомър. — Значи, наистина е съществувал човек на име Джо.

Дженкинс леко се изкашля.

— Да. Човек, който създаваше неприятности. Понякога обаче бе симпатичен. В него се бе вселил дяволът.

— Те строят — каза Хомър. — Карат роботите да им работят и строят сграда.

— Така е — каза Дженкинс. — И мравките имат право да строят.

— Те обаче строят твърде бързо. На път са да ни изтикат от Земята. Ако продължават да строят с този темп, след още хиляда години ще застроят цялата Земя.

— А вие нямате къде да отидете, така ли? И това ви смущава.

— Има къде да отидем. Можем да отидем на много други места. На който и да е от другите светове. В световете на коблитата.

Дженкинс кимна с разбиране.

— Аз вече бях на един от световете на коблитата. На следващия след този. Отведох там неколцина уебстъри преди пет хиляди години и се завърнах тук едва тази вечер. Разбирам чувствата ти. В нито един друг свят не си си у дома. През всички тези пет хиляди години непрестанно съм си мислел за Земята. Завърнах се в Дома на Уебстър и там открих Арчи. Именно той ми разказа за мравките, така че реших да дойда тук. Надявам се да не ми се сърдиш.