Читать «Градът» онлайн - страница 10

Все пак мястото притежаваше едно достойнство. Седнал на пейката, можеше да се преструва, че е леко глух и не чува шумната музика, бълвана от радиото.

Откъм предния двор се чу глас:

— Хей, Бил! Бил, къде си?

Гремп се отмести в посока към гласа.

— Тук съм, Марк. В задния двор. Крия се от тази проклета косачка.

Марк Бейли, куцукайки, се появи откъм ъгъла на къщата. Цигарата в устата му заплашваше да запали рошавите му мустаци.

— Не си ли малко подранил за играта? — попита Гремп.

— Днес няма да ти правя компания. Бил — отвърна Марк, докато с усилия се отпусна на пейката до него. — Заминаваме — поясни.

Гремп обърна глава към него.

— Заминавате ли?

— Да. И ние ще живеем в имение. Люсинда успя най-сетне да кандардиса Хърб. Не му даде мир даже за минутка. Така и не спря да му обяснява, че щом всички хора се изнасяли в онези хубави селски имения и ние трябвало да направим същото.

— И къде точно отиваш? — попита с усилие Гремп.

— Не мога да ти кажа — рече Марк. — Не съм ходил там. На север, до някакво езеро. Или до някакви езера. Купиха десет акра земя. Люсинда искаше да купим сто, ама Хърб трясна с юмрук по масата и каза, че десет стигат. Като че ли цял живот един двор не ни е стигал.

— И наша Бети непрестанно мрънка на Джони, ама той все още държи фронта — каза Гремп. — Просто й рече, че не може да го направи. Че не му отива на него, дето е секретар на търговската камара, да напуска града.

— Хората са се побъркали — заяви Марк. — Напълно са откачили.

— Така си е — съгласи се Гремп. — Откачили са на тема селски имения, това е самата истина. Я погледни натам.

Махна с ръка в посока към улиците, изпълнени с изоставени къщи.

— Спомняш ли си времената, когато по-хубави къщи от тези нямаше? И съседите бяха свестни хора. Жените прекосяваха задните дворове, за да си разменят готварски рецепти. Мъжете пък уж излизаха да косят тревата, а след малко зарязваха косачките и се събираха на приказка. Добри хора бяха, Марк. Погледни обаче какво само е останало от ония времена.

Марк се размърда неловко върху пейката.

— Време е да тръгвам. Бил. Отбих се просто така, само за малко, без да се обаждам на нашите. Колкото да ти кажа, че заминаваме. Люсинда ме хвана да помагам за опаковането на багажа. Ще ми се скара, ако разбере, че съм излязъл без да я питам.

Гремп със сковани движения се изправи и подаде ръка.

— Ще се видим ли пак? Ще дойдеш ли за една последна игра?

Марк поклати глава отрицателно.

— Боя се, че не, Бил.

Неловко и смутено си стиснаха ръцете.

— Нашите игри ще ми липсват. Бил — каза Марк.

— И на мен. Щом си заминеш и ти, вече няма да има с кого да играя.

— Сбогом, Бил — каза Марк.

— Сбогом, Марк — каза Гремп.

Както си беше изправен, изчака приятеля си да докуцука до ъгъла на къщата. Почувства как студената лапа на самотата посяга към него и го докосва с ледени пръсти. Ужасна самота. Самотата на годините. Самотата на възрастните хора, оживяли и след отминаването на тяхното време. Макар и сърдито, Гремп призна пред себе си, че е така. Беше остарял. Принадлежеше на друго време. Бе надживял времето си. Бе живял повече, отколкото трябва.