Читать «Градът» онлайн - страница 12

— Видяхте ли ме как стърча тук, със затворени очи, досущ като някой глупак? — попита Гремп. Младият човек кимна утвърдително.

— Бях се отдал на спомени — поясни Гремп.

— Наблизо ли живеете?

— От отсрещната страна на улицата. Това е последната улица в тази част на града.

— В такъв случай, може би бихте могли да ми помогнете.

— Дано — отвърна Гремп.

Младият човек започва да заеква от смущение.

— Ами… В момента извършвам едно — как да го кажа? — едно сантиментално поклонение.

— Разбирам ви — каза Гремп. — И аз.

— Казвам се Адамс — продължи младият човек. — Моят дядо навремето е живял нейде тук. Дали случайно…

— Ей онази къща — каза Гремп.

Двамата се вгледаха в къщата.

— Беше хубава къща — започна да разказва Гремп. — Дядо ти засади ей онова дърво веднага след войната. Цялата война я изкарахме заедно и заедно се прибрахме у дома. Това бе ден, в който…

— Жалко — каза младият Адамс. — Много жалко.

Гремп сякаш не го чу.

— А какво стана с дядо ти? — попита. — Отдавна не съм чувал нищо за него.

— Той почина — отвърна младият Адамс. — Почина много отдавна.

— Той май имаше някакво отношение към атомната енергия — каза Гремп.

— Така е — отвърна гордо младият Адамс. — Започна да се занимава с нея веднага след като започнаха да я прилагат в промишлеността. Веднага след подписването на Московския договор.

— Веднага след като всички разбраха, че вече не могат да воюват — каза Гремп.

— Точно така — потвърди Адамс.

— Трудно е да водиш война, когато няма в какво да се прицелиш — каза Гремп.

— Имате предвид градовете, нали? — попита Адамс.

— Точно тях — потвърди Гремп. — В цялата тази история има нещо много любопитно. Размахай колкото си щеш атомни бомби и пак не можеш да накараш хората да мръднат от мястото си. Дай им обаче евтина земя и семейни самолети и веднага се пръсват като зайци.

Джон Дж. Уебстър тъкмо се изкачваше по широките каменни стъпала на кметството, когато ходещото плашило с пушка под мишница го застигна и го заговори.

— Здрасти, господин Уебстър — рече плашилото. Уебстър го погледна и от промененото изражение на лицето му стана ясно, че е познал събеседника си.

— Ха, та това е Леви — рече. — Как е хавата, Леви?

Леви Луис отвърна с усмивка, която разкри неравните му зъби.

— Средна работа. Попадаме на зеленчукови градини, а и младите зайци са вкусна храна.

— Да не би да си се замесил в цялата тази дандания, свързана с къщите? — попита Уебстър.

— Не, господине. Ние, заселниците, не се замесваме в противозаконни неща. Ние се боим от Бога и зачитаме законите. Единствената причина да сме тук е, че няма къде другаде да намерим място за живеене. Затова и сме заселили къщите, изоставени от други хора, но никому не пречим. Полицията обвинява нас за кражбите и за всички лоши неща, които се случват в околността, защото знае, че сме беззащитни. Опитват се да ни превърнат в изкупителна жертва.

— Радвам се да чуя това — каза Уебстър. — Началникът на полицията е решил да изгори къщите.

— Ако се опита да направи това, ще се сблъска с нещо, което не е предвидил — каза Леви. — С това хидропонно производство ни прогониха от фермите ни, но вече няма накъде повече да отстъпваме.