Читать «Клиентът» онлайн - страница 5

Той се разплака и измуча нещо несвързано, молейки се всичко да свърши по-бързо (хайде, по дяволите!), преди да е изгубил надежда и да е посегнал към пистолета. Беше страхливец, но решителност не му липсваше и предпочиташе да се замае и да умре от собственото си дишане, отколкото да лапне цевта.

Преглътна уискито и тихо изсъска, докато парливата течност слизаше надолу. Да, най-сетне започваше да го хваща. Скоро всичко щеше да свърши — при тая мисъл мъжът се усмихна на отражението си в огледалцето, защото вече го унасяше и смъртта наближаваше, тъй че в крайна сметка значи не беше чак толкова страхлив. Кураж трябва за тая работа.

Бръщолевейки през сълзи, той развинти капачката на шишето за една последна глътка. От лакомия едва не се задави и алкохолът потече на струйки по брадата му.

Никой нямаше да страда за него. Мисълта би трябвало да е болезнена, но адвокатът изпитваше странно спокойствие от разбирането, че не ще наскърби никого. На целия този свят единствено майка му бе изпитвала обич към него, но тя от години лежеше в гроба. От първия си провален брак имаше дете — дъщеря, която не бе виждал вече единайсет години, но доколкото знаеше, хлапачката се бе свързала с някаква секта и бе превъртяла досущ като майка си.

Щяха да го погребат скромно. Сигурно щеше да има само няколко колеги от бранша и може би един-двама съдии — облечени в еднакви черни костюми, тия типове щяха да си шушукат важно, докато звуците на органа огласят почти празната църква. Никой нямаше да пролее сълзи. Адвокатите щяха да си поглеждат тайно часовниците, а някакъв неизвестен свещеник щеше набързо да претупа стандартното погребално слово, каквото се полага за човек, който не е стъпвал в църква.

Лесно и просто — щеше да мине за десетина минути, без много-много суетня. В бележката на таблото беше уточнил, че моли да бъде кремиран.

— Туй-то — тихичко рече той, посягайки отново към шишето. Докато преглъщаше с вирната глава, очите му срещнаха огледалото. Бурените зад колата шаваха.

Рики видя движението още преди Марк да го бе чул. Сякаш ритната с крак, вратата внезапно отхвръкна и дебелият червендалест мъж се втурна през бурените, като ръмжеше яростно. Рики застина от ужас и се подмокри.

Когато чу вратата, Марк тъкмо посягаше към задната броня. За секунда той спря като вкаменен, запита се дали да не пропълзи под колата и тъкмо това колебание го погуби. Докато се опитваше да скочи и да побегне, кракът му се подхлъзна и непознатият го сграбчи за косата.

— Хей, ти! Ситно копеле! — изрева мъжът и с всичка сила тръсна момчето върху багажника. — Копеле ситно!

Марк се сгърчи и взе да рита, но шишкавата ръка го зашлеви през лицето. По инерция ритна още веднъж и си спечели нова плесница.