Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 75

На балкона можеше да се попадне, като се стигне малката площадка под него, за което е необходимо да се преминат почти два километра в долината. Взех решение да скоча, покатерих се на перилата и запазих равновесие. Под мен безшумно се отвори прозорец, не трябваше да се бавя повече, отблъснах се, целейки се с пети в човека и полетях надолу.

Завъртях се във въздуха и го ударих с пети в раменете. И двамата се затъркаляхме по балкона. Древните камъни потрепераха, но издържаха. Падането малко ме зашемети, но се надявах, че и той си е получил своето не по-малко от краката ми. Няколко секунди бях безпомощен, след това се овладях и пропълзях към него. От удара от ръката му изпадна тънък и дълъг кинжал, който за щастие не ме закачи, а само разкъса ръкава ми. Той го хвана преди мен, но аз се вкопчих в ръката с ножа и здраво я стиснах.

Това беше безмълвна, кошмарна битка, чиято цена, както и двамата добре знаехме, беше животът. От удара в крака не можах бързо да стана и той, по-тежък, се оказа отгоре. С двете си ръце едва задържах ръката с кинжала. Наоколо цареше мъртва тишина, чуваше се само тежкото ни дишане.

Отначало превес имаше убиецът, тежестта и неумолимата сила правеха своето — кинжалът бавно се спускаше. Острието беше съвсем до мен, но забелязах, че другата му ръка висеше безжизнена. Беше счупена при падането. А той дори не издаде звук!

Никога човек не се сражава толкова отчаяно, както в борбата за живота си. Успях да измъкна изпод него единия си крак и като се обърнах, го ударих с коляно в счупената ръка. Той се присви от болка. Повторих. Опитвайки се да се отстрани, той загуби равновесие и сви лакътя си, стараейки се да не падне. Вложих всичките си сили и извих ръката му с кинжала, така че острието се обърна нагоре.

Това почти ми се удаде, но той все пак беше по-силният. Острието само леко раздра гърдите му. Събрах силите си, за да повторя хватката, явно безнадеждна, но внезапно той потрепера и умря.

С хитрост не можеш да ме излъжеш, но това не беше хитрост. Почувствах как спазматично се вдървиха мускулите му, когато падна настрани, но все пак не отпуснах хватката. В стаята се запали светлина. И едва сега видях мазни жълти петна по острието на ножа — мигновено действаща нервнопаралитична отрова. Там, където острието бе докоснало ръкава на дрехата ми, имаше също жълти следи. Знаех, че отровата може и да не се въвежда в тялото, тя действа също толкова добре и върху кожата.

Невероятно внимателно, борейки се треперенето на ръцете си от умора, вдигнах фланелката. И едва когато беше хвърлена върху трупа, се отпуснах и въздъхнах дълбоко.

Кракът ми беше наред, макар и много да ме болеше. Ясно бе, че не съм го счупил, а само навехнал, но издържа тежестта ми. Отворих по-широко високия прозорец на стаята и трупът зад мен ярко се освети. Ейнджълин спокойно седеше в леглото, притискайки към гърдите си одеяло, но в очите й се виждаше тревога — тя разбра какво се бе случило.