Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 68

— Е… може да се каже… Знам, че князът е бил женен, но нещо се е случило и сега не е женен… — той се запъна и пренасочи вниманието ми върху нещо друго променяйки темата на разговора.

Пътят на Ейнджълин винаги бе отбелязван с трупове, вероятно и сега има един-два. Връзката й със „случайната смърт“ на жената на княза изглеждаше напълно правдоподобна. Ако смъртта е била естествена, Курт не би променил темата. Той млъкна, а и аз не настоях повече. Макар Ейнджълин да не се виждаше, следите й ме обкръжаваха от всички страни. Сега това беше само въпрос на време. Можех да понатисна Курт и да намеря горилите, които ме измъкнаха от затвора. Да им дам да пият, да побъбрим, да ги предразположа към себе си, след това да измъкна всичко което знаят за човека, който ги ръководеше.

Ейнджълин сама направи първата крачка. Един от антрацитните роботи, гърмейки и тракайки, ми донесе бележка. Князът искаше да ме види. Сресах се, облякох нова риза и тръгнах.

Когато влязох, князът вече беше твърдо и стабилно пиян, освен това стаята беше запълнена със сладникав дим. В цигарите му явно нямаше само тютюн. Това означаваше, че той от сутринта е бил разстроен, но не възнамерявах да вляза в ролята на утешител. Демонстрирах изключително внимание.

— Време за работа ли е, сър? Викали сте ме? — попитах аз.

— Седнете, седнете — промърмори той, посочвайки ми креслото. — Успокойте се. Искате ли цигара? — побутна към мен кутия, пълна с кафяви цилиндри.

— Не, сър, сега не пуша. Това изостря зрението и реакцията, пръстът на спусъка трябва да действа безукорно.

Мислите на княза витаеха някъде далеч, стори ми се, че не ме слуша. Потривайки бузата си, той ме оглеждаше отгоре до долу. Накрая, след вътрешна борба, някакво решение се отрази на лицето му.

— Какво знаете за семейство Радебрахен? — попита той. Въпросът беше толкова необичаен, че дори ме шокира.

— Абсолютно нищо — искрено отговорих аз. — А защо?

— Не… не… — бързо отговори той, потривайки отново бузата си. Главата ми започна да се замайва от въздуха в стаята. Как би трябвало да се чувства той?

— Елате с мен — каза той, измъквайки се от креслото. Минахме през многобройни зали вътре в замъка и спряхме пред врата, подобна на всички останали, пред която стоеше пазач, страшен, мускулест тип със скръстени на гърдите ръце. Едната от тях стискаше дръжката на пистолет. Когато приближихме, той дори не помръдна.

— Той е с мен — каза Рденрант със заядлив тон.

— Трябва да го обискирам — каза пазачът. — Заповед.

Ставаше все по-интересно. Някой дава заповеди, които князът не можеше да наруши — при това в собствения си замък! Сякаш не го знаех. Освен това познах гласа на пазача, той беше един от тези, които ме отвлякоха от затвора. Той бързо и щателно ме обискира и отстъпи крачка назад. Князът отвори вратата и аз го последвах, като се опитвах да не стъпвам по петите му.

Теорията си е теория, а практиката практика. Бях почти сигурен, че ще срещна Ейнджълин, и все пак да я видя седнала зад бюро, беше нещо подобно на шок. Сякаш електрически заряд премина по гръбначния ми мозък. Настана моментът, който чаках от много време. Трябва да се овладея и да надяна маската на равнодушие, естествено с корекция за това, че пред здрав млад мъж се е оказала привлекателна, съблазнителна женственост.