Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 47

— Каква трагедия — каза приятен глас, — може да го сложим на стола и да опитаме да го реанимираме, той е още съвсем топъл?

— Не — казаха от съседната стая. — Те вече са опитвали в приемната. Сложи го в бокса.

Ужасна болка прониза крака ми и едва не извиках. Само с огромно усилие на волята се заставих да лежа спокойно, докато този дръвник затягаше тел около големия ми пръст. На телта висеше табелка и с цялата си душа пожелах тази табелка да виси на ухото му, стегнато със същата тел. Болката от пръста се предаде нагоре, започнаха да ме болят гърдите, главата и ръката и ми струваше големи усилия да продължавам да приличам на труп.

Някъде зад мен се отвори тежка врата и вълна студен въздух докосна кожата ми. Позволих си бърз поглед между миглите. Ако труповете в тази болница ги слагат в отделни хладилни камери, бях готов внезапно да се възродя към живот. Никога не съм мечтал за по-голямо щастие от това да умра в хладилна камера зад затворената врата. Но мистър Късмет още беше с мен, мъчителят ми ме прекара заедно с носилката в голяма стая. Там, на стелажите, разположени до стените, вече лежаха умрели.

Без излишна почтителност ме захвърлиха върху заскрежените дъски. Стъпките се отдалечиха, вратата тежко хлопна, светлината изгасна.

Трудно е да се предаде отчаянието ми. Мина само един ден, а аз вече целият съм в синини, контузен и осакатен. А отгоре на всичко пребиваването в самота в хладилна камера ми подейства извънредно угнетяващо. Въпреки болката в гърдите и този идиотски номер на пръста, слязох от стелажа и тръгнах да търся вратата. Ту горях целия, ту треперех от студ, докато накрая не се натъкнах на стена. Напипах ключа, включих светлината и в същия миг настроението ми рязко се повдигна.

За по-добра врата не можеше и да се мечтае — без прозорец и с дръжка отвътре. Имаше дори вътрешно резе, но бе невъзможно да си представя кой би могъл да се възползва от него. Заех с изследване на помещението. Първо разхлабих телта и разтрих палеца си, връщайки го към живот. На жълтата табелка имаше буквите Д.О.А. и на ръка написан пореден номер, същият като на формуляра, който подправих. Имах шанс!… Свалих същата табелка от най-обезобразения труп и я смених със своята. За по-интересно смених и табелките на всички останали. На всички висяха на левия крак и аз проклинах на глас тази педантичност. Кракът ми замръзна и трябваше да сваля дясната обувка на трупа с най-големи крака. Тъй като костюмът и бронираната ми жилетка също бяха развалени, наложи се да заимствам топлия пуловер на един от мълчаливите ми приятели.

Не мислете, че всичко беше просто, буквално залитах от слабост. Свърших, изключих светлината и отворих вратата на хладилника. Лъхна ме въздух сякаш от доменна пещ. Никой не се виждаше, притворих вратата на моргата и потърсих друга най-близка стая. Това беше склад, в който единствената полезна за мен вещ беше столът. Седнах, починах си и отново се огледах. Вратата до мен беше заключена, а следващата отворена, водеща към тъмна стая, където някой хъркаше. Точно това, което ми беше необходимо.